И до днес разгромът от 7 декември 1941 година на американския Тихоокеански флот, базиран в Пърл Харбър си остава една от незарастващите рани и болезнени теми в историята на САЩ. Мащабната атака на японските сили унищожава 4 линейни кораба, три крайцера, три ескадрени миноносци, около 250 самолета. Загиват над 2400 американски войници. Нападението над Пърл Харбър става без официално обявяване на война, затова и американският флот се оказва абсолютно неподготвен да посрещне атаката, което става причина за сериозните щети, които понася.
В речта си пред Конгреса Президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт нарича 7 декември 1941 година „денят, който ще остане в историята ни като символ на позора“ и иска сенаторите да обявят война на Япония. Искането му незабавно е удовлетворено.
По време на цялата война американците не изоставят идеята да „отмъстят за Пърл Харбър“. Отмъщението застига както пряко отговорните и участвали в нападението, така и хора, които нямат нищо общо. Някои дори смятат, че атомните бомбардировки на Хирошима и Нагазаки са част от отмъщението за унижението от 7 декември 1941 година.
Под номер едно в списъка на американските отмъстители, които са персонално търсени, е главнокомандващият Обединения флот на Японската империя по време на Втората световна война адмирал Исороку Ямамото.
През месец април 1943 година американското разузнаване провежда мащабна операция под кодовото название „Меджик“. В рамките на тази операция са прехванати и разшифровани съобщения, в които се оказват плановете за придвижването на адмирал Ямамото. Това позволява да се подготви специална операция за ликвидирането на японския главнокомандващ.
Президентът на САЩ Рузвелт лично одобрява провеждането на акцията, обажда се на министъра на военноморските сили Франк Нокс „да се свали Ямамото“. Министърът предава „молбата“ на президента на адмирал Честър Нимиц. Той от своя страна провежда съвещание с главнокомандващия на Южната тихоокеанска група адмирал Уилям Халзи-младши, преди да се заеме със задачата и да разреши провеждането на операцията по елиминирането на Ямамото. Операцията е разработена и е определено да се проведе на 18 април. Наричат я с простичкото кодово име „Отмъщение“.
Парадоксалното в цялата история е, че човекът, превърнал се в „мишена номер едно“ за американците, е един от най-яростните и последователни противници на воденето на война срещу САЩ. През 1904 година випускникът на японската Академия на военноморския флот попада в самия епицентър на руско-японската война. По това време Исороку Такано, както е рожденото му име, е едва 20 годишен – роден е на 4 април 1884 година. В победоносната за японците Цушимска битка Ямамото е ранен и губи два от пръстите на лявата си ръка. Раняването обаче не повлиява на желанието му да продължи военната си служба, но не е изключено да е формирало у него негативно отношение към военните конфликти като цяло.
Ямамото застъпва тезата, че всички конфликти следва да се решават на масата на преговорите. След обучението в Япония, той заминава и учи в Харвард, а след това заема поста на военноморски аташе в посолството на Япония в САЩ. Участва във втората Лондонска морска конференция през 1930 година. Тогава е все още със звание контраадмирал. 4 години по-късно вече като вицеадмирал е участник в Лондонската конференция по мореплаване.
Докато в Японската империя сила набират милитаристично настроените кръгове, Ямамото остава „бялата врана“: противник е на идеята за нахлуване в Манджурия, войната срещу Китай и крайно негативно се отнася към подписването на съюзническия пакт между нацистка Германия и фашистка Япония.
Позицията на Ямамото изнервя до край привържениците на войната, които открито започват да му отправят заплахи.
„Да загине за Императора и Родината е най-висшата чест за всеки военен. Цветята никнат в полята, където са водени тежки, бурни битки. И дори пред лицето на смъртта воинът вечно ще бъде верен на Императора и неговата земя. Животът и смъртта на един човек не значат нищо. Империята е над всичко… Те може да унищожат тялото ми, но никога няма да покорят волята ми“. Така Ямамото отвръща на всички заплахи.
Когато през 1941 година решението за предстояща война със САЩ на практика вече е взето, мнозина предполагат, че адмирал Ямамото ще бъде лишен от длъжността си, но това не се случва. Противниците му знаят, че адмиралът е верен на клетвата, която е положил и независимо от възгледите си, ще изпълнява всички заповеди. Но още по-важно е, че Исороку Ямамото се ползва с много голям авторитет във флота.
И адмиралът наистина изпълнява получените заповеди: разработва планът за нападение срещу Пърл Харбър. Освен това, Ямамото предвижда и как ще се развиват събитията след този акт. „През следващите шест месеца или година аз неудържимо ще се движа напред, но абсолютно отказвам да поема отговорност за втората или третата година“, отговаря адмиралът на въпросите, свързани с перспективите във воденето на бойните действия.
Ямамото смята, че за да бъде победена САЩ, японската армия „трябва да марширува до самия Вашингтон и да подпише капитулацията на Америка в Белия дом“. „Съмнявам се, че нашите политици, които говорят за японско-американската война с такова безгрижие, са уверени в победата и са готови да понесат нужните за нея жертви“, казва адмиралът.
Прогнозите на Ямамото се оправдават напълно. След първите месеци на успешно настъпление, японските сили губят инициативата и положението им бързо започва да се влошава. И въпреки това, главнокомандващият Обединения флот се опитва да поправи нещата. Не е убеден безрезервно в успеха си, но продължава да изпълнява дълга си пред Императора.
През февруари 1943 година Япония търпи поражение в битката за Гуадалканал. От този момент Империята окончателно губи стратегическата инициатива във войната.
Адмирал Ямамото, оценява факта, че след това поражение бойният дух на войниците и офицерите е крайно нисък. Затова решава лично да проведе инспекция на японските войски в южната част на Тихия океан. Инспекцията е планирана за месец април 1943 година и точно информацията за нея успяват да прехванат американските разузнавателни служби.
От прихванатите съобщения става ясно, че сутринта на 18 април Ямамото ще лети от Рабаул в Папуа Нова Гвинея до летище Балалае на един от Соломоновите острови - Бугенвил, в Тихия океан.
За прехващане американските военни избират 339-та изтребителна ескадрила от 347-ма изтребителна група на 13-та Въздушната армия на САЩ. Изборът е направен, защото изтребителите P-38 „Лайтнинг“ в ескадрилата разполагат с достатъчна далечина на полета, за да изпълнят задачата. Американските пилоти са информирани, че ще „ловуват важен старши офицер“, но не им е казано точно кой е мишената им.
Японците не подозират, че противникът им знае за плановете за придвижване на главнокомандващия Обединения флот, и все пак се опасяват за безопасността му. Предлагат на адмирал Ямамото да отмени полета, но той категорично отказва да стори това. Адмиралът сяда на мястото до пилота в бомбардировача „Бети“ и точно по график поема към целта на полета, която се намира на дистанция от 500 километра.
От остров Гуадалканал да прехванат самолета с японския адмирал, се готвят да излетят 19 самолета P-38, оборудвани с допълнителни баки за гориво. Излитат само 18 машини. Още един самолет се връща в базата заради повреда, а други два падат сред океанските вълни. Останалите, за да не бъдат разкрити, летят на малка височина и поддържат пълно радиомълчание през почти целия полет, през който изминават разстояние от 600 километра.
В плана на операцията американските изтребители са разделени на две групи – изтребителна и група за прикритие. В първата влизат четири самолета, чиято задача е на всяка цена да унищожат самолета на адмирал Ямамото, докато останалите трябва да влязат в бой с японските изтребители, конвоиращи адмирала. В групата на „убийците“ са лейтенант Томас Ланфие-младши, лейтенант Рекс Т. Барбър, лейтенант Джо Мур и лейтенант Джим Макланагън. Обаче Мур не излита, заради повреда, а Макланагън се връща след излитането, заради повреда в горивната система. Така в групата на „убийците“ се включват лейтенантите Бесби Холмс и Реймънд Хайн, които обаче, отстъпват в уменията си за водене на въздушен бой спрямо колегите си, които заместват.
Около 9:30 часа по токийско време американските и японските самолети се срещат в небето над остров Бугенвил. В японската група летят два бомбардировача Мицубиши G4M, които американците наричат „Бети“ (с единия лети Ямамото, на другия са офицерите, които го съпровождат) и шест изтребителя за прикритие Мицубиши А6М, по американската класификация наричани „Зеро“. Основната група Р-38 влиза в битка с японските изтребители, а в същото време „убийците“ получават нареждане да атакуват бомбардировачите. Единият от „убийците“ P-38 “Лайтнинг“ на лейтенант Бесби Холмс е повреден и заедно с другия „убиец“ Реймънд Хайн се оттеглят от боя. В крайна сметка атака срещу бомбардировачите предприемат двама – Томас Ланфие-младши и Рекс Т. Барбър.
Успяват да изпълнят задачата си – първият от двата „Бети“ рухва в джунглите на острова, а вторият извършва аварийно кацане на вода. Американците обаче нямат възможност да довършат кацналия на вода бомбардировач, тъй като трябва да пестят горивото, което да им стигне да се приберат в базата си.
В самата атака американските сили не губят нито един пилот, но при завръщането в базата са прихванати от японски изтребители. По време на този бой е свален самолетът на лейтенант Реймънд Хайн, който загива.
От пътувалите с бомбардировача „Бети“, който каца на вода, оцеляват трима. Един от тях е вицеадмирал Матоми Угаки, който по-късно ще се превърне в пропагандатор на „войната на камикадзетата“. През август 1945 година адмиралът сам става пилот-самоубиец и загива при атаката срещу американските кораби в района на Окинава.
Самолетът, в който лети адмирал Ямамото, се разбива в джунглата на остров Бугенвил. Към мястото е изпратен спасителен отряд, командван от лейтенант Хамасуна. Спасителите откриват мястото на катастрофата на следващия ден. Установяват, че никой от намиралите се на борда на бомбардировача не е оцелял. Тялото на адмирал Исороку Ямамото е открито под дърво, все още закопчано с колана към седалката на самолета. Ръката на загиналия адмирал стиска ръкохватката на личния му меч катана; адмиралът загива така, както подобава на един самурай – с оръжие в ръка. Съдебната експертиза показва, че Ямамото е загинал още преди самолетът да падне в джунглата. При обстрелването на самолета адмиралът е уцелен на два пъти.
Останките му са кремирани и изпратени в Япония, където са погребани с военни почести. Посмъртно Исороку Ямамото е произведен в звание „Адмирал на флота“ и е удостоен с най-висшата награда в Япония – ордена на Хризантемата.
Операцията за ликвидирането на адмирал Ямамото оказва много голямо влияние на духа на японските военни. Смята се, че адмиралът, въпреки негативното му отношение към войната, едва ли не е единственият, който може ефективно да се противопоставя на американските действия. Гибелта му е отчетена като сериозен удар за Япония, а за американските военни изиграва ролята на вдъхновяваща победа.
Участвалите в операция „Отмъщение“ са удостоени с високи награди, но между Томас Ланфие-младши и Рекс Т. Барбър възниква конфликт, който продължава почти тридесет години. Всеки от двамата твърди, че именно той е свалил самолета на адмирал Ямамото.
Едва през 1975 година един от японските пилоти, участвал в прикриващата група изтребители, описва точно какво се е случило във въздушния бой. От разказа му става ясно, че бомбардировачът „Бети“, с който лети Ямамото, е свален от Рекс Т. Барбър.
И въпреки това, спорът продължава. Едва през 2003 година, след като са изследвани отломките на разбития бомбардировач по отношение на трасировките на попаденията, елиминирането на адмирал Ямамото безспорно е определено като дело на Рекс Барбър. Самият той обаче не доживява да чуе официалното признаване – почива през 2001 година на 84-годишна възраст.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар