Линейните кораби или както ги наричат още линкорите, са най-големите кораби и доминират моретата и океаните в годините на Първата световна война. Веднага след края на войната между водещите морски държави в света започва истинска надпревара в развитие на въоръжението за водене на морски битки. Всички се опитват да създадат колкото се може по-мощни кораби, за да си осигурят превъзходство при евентуален нов военен конфликт. Обаче, проектирането и създаването на нови кораби, както и издръжката на огромни флотилии изисква колосални разходи, които се превръщат във все по-тежко бреме за държавните бюджети.
В крайна сметка, по предложение на САЩ, водещите морски държави – Британия, Франция, Италия и Япония, сядат на масата за преговори. Целта е да се договорят ограничения по отношение на бойните флотилии. Резултатът от преговорите е Вашингтонския военноморски договор на Втората лондонска конференция, в който са въведени ограничения, които касаят линкорите, самолетоносачите и изграждането на военноморски бази.
Постигнатите договорености за няколко години спират надпреварата в морските оръжия. Но в началото на 30-те години на ХХ век светът отново се променя и във въздуха започва да витае усещането за наближаваща нова световна война. Без да изчакат да изтече срока на действие на Вашингтонския договор, страните по него започват да проектират нови кораби.
По това време в японските Военноморски сили господства доктрината "Кантай кесен" – доктрина на решителната битка. Като отчитат слабата ресурсна база на страната си и изоставането ѝ в икономически план спрямо основния съперник на Япония в Тихия океан - САЩ, японските стратези стигат до извода, че предстоящият сблъсък може да бъде спечелен само с победата в една решителна битка. Двата споменати факта просто не дават на Япония шанс да разчита на победа във воденето на продължителна война. Очакванията на стратезите са, че могъщ японски флот би могъл да разгроми американския в едно сражение, което най-малкото ще донесе временна хегемония по море, а максималното, на което се разчита са пълната деморализация на противника и излизането му от войната.
Основната ударна сила, на която се залага да нанесе решаващото поражение на неприятеля, са линейните кораби. Съществува една максима, която твърди, че генералите винаги се готвят за отминалата война, тоест, мисленето им е прекалено тромаво и често не успяват да следват новите тенденции. Още в средата на 30-те години, дори и сред ръководните кадри в японския флот, се чуват отделни заявления, че бъдещето принадлежи не на линейните кораби, а на самолетоносачите. Японската доктрина се оказва остаряла и явно надценяваща възможностите на линкорите. Но не бива да се твърди, че японците подценяват и самолетоносачите – към началото на Втората световна война те разполагат с повече такива кораби, отколкото американците.
Основната им грешка може би е това, че в условия на крайно ограничени ресурси и финанси, те влагат голяма част от тях в строежа на линейни кораби, които в предстоящата война се оказват по-скоро идеални мишени за самолетите, отколкото всяващи ужас с огневата си мощ „плаващи крепости“.
Япония започва тайно да разработва нови линкори през 1934 година (официално се оттегля от Вашингтонския военноморски договор през 1936 година). Още от самото начало японците са наясно, че с възможностите на промишлеността им и с ресурсите, с които разполагат, не са в състояние да се конкурират със САЩ. Затова залагат не на количеството, а на качеството. Линейните кораби от типа на „Ямато“ трябва да са най-големите бойни кораби, строени някога – стоманени циклопи с огромни размери, непробиваема броня и мощна артилерия. Всеки от планираните първоначално 5 линкора трябва да е равностоен на два и повече от същия тип кораби на противника. Японците предполагат, че американците няма да строят големи кораби, заради невъзможността на такива съдове да преминат през Панамския канал. Затова японските линкори залагат на мощна броня и не по-малко мощна артилерия, с която да доминират в артилерийските дуели и при условия на вероятно числено превъзходство на противника.
До 1936 година са подготвени няколко проекта. Строителството на първия линеен кораб – „Ямато“ – започва през февруари 1937 година в корабостроителниците на град Куре. Японците се страхуват, че американците ще разберат за новото грандиозно начинание, затова въвеждат безпрецедентни мерки за опазване на тайната. За да не привличат вниманието на американското разузнаване, разходите от бюджета за строежа на кораба са прикривани с плащания по различни сметки и направления. Всички работници в корабостроителниците подписват декларации за опазване на тайната. На всички работници са съставени досиета, в които присъстват и снимки. При честите проверки, които се извършват в корабостроителницата, всеки работник е проверяван за съответствие по снимката в досието му. Стига се до там, че цеховете, в които се работи по кораба, са маскирани, а вече, когато започват да се сглобяват отделните секции на кораба, стапелът е покрит със специална маскировъчна мрежа. Все пак, японците не живеят с илюзията, че предприетите мерки ще успеят дълго време да опазят тайната за строежа на линкора. Затова започват да тиражират слухове и да фалшифицират документацията за характеристиките на бойния съд. На хартия всички параметри са занижени, като целта е максимално да бъдат заблудени американските разузнавачи.
По принцип строежа на линкори е много скъпо начинание, а създаването на толкова мощен кораб, който да превъзхожда по характеристики всички съществуващи към онзи момент, направо излиза златен. Корабът е спуснат на вода през 1939 година, а само няколко дни след японското нападение над Пърл Харбър е включен в състава на военноморските сили. Обаче, окончателно е готов да води бойни действия едва през 1942 година.
Характеристиките му са наистина стряскащи. „Ямато“ превъзхожда всички подобни кораби по много от тях. Стандартната му водоизместимост е 63200 тона. За сравнение: най-мощният от британските линейни кораби – „Крал Джордж V“ е с водоизместимост от едва 42 200 тона; гордостта на немския флот „Тирпиц“ – 42 900 тона; френският „Ришельо“ – 37 800 тона; италианският „Литория“ – 44 500 тона, а най-мощният американски линеен кораб „Айова“ – 58 000 тона.
Артилерията от главния калибър също е внушителна. Нито един друг кораб дотогава не е разполагал с 460-милимитрови оръдия. Най-мощните немски и американски линкори разполагат само с 406-милиметрови оръдия, италианците – 381 милиметрови, французите – 380-милиметрови, а англичаните са само с 356-милиметрови оръдия.
„Ямато“ се гордее и с безпрецедентната си броня, с която нито един кораб не може да се сравнява. Дебелината на бронята му достига 410 мм, а на кулите – 650 мм. Всички конкуренти значително отстъпват по този показател.
Обаче, най-мощният в историята линеен кораб има и някои недостатъци. Заради мощната броня и не най-мощната двигателна установка, по отношение на скоростта е по-бавен с няколко възела от всичките си конкуренти. Освен това, японската стомана по качество отстъпва на западноевропейската и американската, и се смята за по-неиздържлива. И накрая, броня е поставена само на жизненоважните места, докато в останалите си части корабът на практика е слабо защитен.
Към недостатъците може да се отнесе и относително слабата зенитна артилерия и пълната липса на радарна техника. Всъщност, в началото на войната в японския флот такава техника изобщо липсва.
В хода на войната японците правят две основни грешки по отношение на „Ямато“. Тези грешки в крайна сметка превръщат „страшилището на океаните“ в една огромна и безполезна купчина метал. Първо, японците не използват пропагандистката мощ на кораба си. До последно крият характеристиките му и не предприемат опити да наплашат американците. В същото време, в началните етапи на войната, информацията за наличието на такова чудовище в японския флот, би могла да накара американците да са по-предпазливи с операциите си в Тихия океан. Секретността на „Ямато“ обаче, дава на американците възможността да планират значително по-агресивни действия, тъй като не са знаели (и не са се съобразявали) за съществуването на толкова мощен кораб у противника.
Втората ключова грешка: японците прекалено силно вярват в доктрината си за решаващата битка и пазят линейния си кораб за по-добри времена, като се опасяват, да не му се случи нещо по време на незначителни сблъсъци. Замисълът им е да принудят противника си да приеме генерално сражение, което да предопредели хора на войната. Първо се предвижда торпедна атака (японците с години отработват такива действия), а след това в боя влиза авиацията от самолетоносачите, която трябва да гарантира и превъзходство във въздуха. Финалният акорд е оставен на оръдията на „Ямато“ и другите линейни кораби.
До решаваща битка обаче, така и не се стига. Напротив, американците използват тактиката на локални сражения, в които използват активно самолетоносачите си. В началото силите са изравнени, но с течение на времето японците започват да отстъпват. Загубите си американската страна лесно може да компенсира и дори да увеличи силите си - най-вече заради силната си икономика и възможностите на промишлеността, докато японците не могат да покриват онова, което са загубили. Силите им постоянно се топят, а „Ямато“ все така стои в пристанището и чака благоприятна възможност да се включи в бойните действия.
И така, докато чака да се включи в „решителната битка“, в която в продължение на десетилетия вярват почти всичките им адмирали, японците проспиват ключова битка, която става повратна точка в тихоокеанския театър на бойните действия. През юни 1924 година японският флот понася тежки загуби в битката при атола Мидуей. „Ямато“ по това време се намира на няколкостотин километра и не участва в сражението. След тази битка инициативата в Тихия океан преминава на страната на американците.
„Ямато“ още две години и половина бездейства. Към момента, когато японците най-после решават да го използват, той вече е загубил голяма част от преимуществата си. В Тихия океан вече доминират самолетоносачите и без прикритие от въздуха линейният кораб се превръща в прекрасна мишена за противника. За последните години японците вече са претърпели сериозни загуби по отношение на самолетоносачите, а най-важното е, че са загинали и най-добрите им пилоти. Пропуснали са момента да използват своя „всяващ ужас“ кораб и се сещат за него чак тогава, когато наличието му на практика не може да промени нищо.
На практика, първото и единствено реално сражение, в която участва японският супер линеен кораб, е битката в залива Лейте. В края на месец октомври 1944 година американците започват да дебаркират във Филипините. За японците загубата на Филипините означава кардинална промяна на съотношението на силите в Тихия океан, защото затваря пътищата им за доставки на важни ресурси, и отрязва достъпа до 7-ми фронт в Югоизточна Азия.
Японските самолетоносачи вече са много амортизирани, затова главна ударна сила на флота им в предстоящото сражение трябва да бъдат линейните кораби. Формирана е мощна ударна група, която трябва да атакува американския транспорт при остров Лейте.
На вторият ден от битката, която започва на 23 октомври 1944 година, ударната група успява да приближи на практика беззащитните в артилерийски бой американски самолетоносачи при остров Самар. По всичко изглежда, че японския флот може да нанесе на неприятеля решителен удар. „Ямато“ и другите кораби обстрелват американските кораби от дистанция 27 километра, след което противникът им започва да бяга. Японският флот тръгва да ги преследва, но американците започват да нанасят по преследвачите си удари от въздуха, които са доста по-ефективни от корабната артилерия. И сражението се превръща в провал за японците. Командващият ударната група издава заповед да спре преследването и това се оказва много неправилна преценка. Японците просто не осъзнават, че преследват бавноподвижни ескортни самолетоносачи и затова грешно преценяват, че нямат шанс да ги настигнат; в действителност, скоростта на големите японски кораби е позволявала да го сторят.
 |
| "Ямато" маневрира, за да избегне торпедо |
На 1 април 1945 година американските войски започват да дебаркират в Окинава. Островът е отбраняван от значителен японски гарнизон, а и тропическия пейзаж на местността затруднява използването на техниката, с която разполагат американците. Всъщност, ситуацията е такава, че падането на Окинава е просто въпрос на време.
Японското командване решава да използва „Ямато“ за самоубийствена атака срещу Окинава. Това е абсолютно отчаян ход, защото без прикритие от въздуха корабът просто няма шанс да изпълни задачата си. Заедно с малък ескорт той трябва да опита да пробие към острова, където американците имат тотално превъзходство както по вода, така и по въздух. А и самият пробив е лишен от всякакъв смисъл. Дори и да се окаже успешен, в крайна сметка корабът трябва да се изхвърли в плитчините и от там да поддържа с артилерийски огън войските в гарнизона. Обаче, дори и това не би могло да промени изхода от битката за Окинава. Екипажът на кораба е твърде малоброен за мащабите на такава битка и американците с тяхното числено превъзходство рано или късно биха превзели острова. На практика, става дума за тържествено сепуко – ритуалното самоубийство, практикувано от самураите. Само че този път в ролята на самурай е един огромен кораб с целия си екипаж.
„Ямато“ напуска пристанището на 6 април 1945 година и поема към Окинава. Величавото бронирано чудовище започва еднопосочното си плаване, за което знаят само членовете на екипажа му и командващият флота адмирал Ито, който решава да загине заедно с кораба. Дори и горивото на кораба е разчетено само за да стигне до Окинава – обратно връщане не е предвидено.
„Ямато“ се движи с малка съпровождаща ескадра и без никакво прикритие по въздух. При тези условия той просто е беззащитен срещу американските самолети.
Още на следващия ден американците засичат японските кораби и изпращат срещу тях самолети. Първата вълна, в която участват 227 самолета, атакува японците по обед на 7 април. Случилото се трудно може да бъде определено по друг начин, освен като клане на абсолютно беззащитните японци. Зенитната артилерия на линкора изобщо не е от най-добрите, а в условията на масирана атака просто е безполезна. Бомбите и торпедата на атакуващите поразяват една след друга огромната мишена.
15 минути след началото на атаката пристига втора вълна от 57 самолета. След като и те приключват, идва ред на третата вълна от 110 самолета. И те завършват разгрома на безпомощната японска ескадра.
 |
| Секунди след взривяването на "Ямато" |
Още един час корабът остава над вода, докато в 14:23 часа не се взривяват боеприпасите в оръжейния склад на кърмата. Взривът е един от най-мощните в дните преди човек да се сдобие с атомно оръжие. Стълб от дим и пламък се издига на няколко километра височина и е забелязан от стотици километри разстояние. От почти трите хиляди членове на екипажа, оцеляват само 269 души. Прибрани са от пристигнали на мястото други японски кораби.
Заедно с „Ямато“ са унищожени още един лек крайцер и четири ескадрени миноносеца. Загиват над 4300 японски матроси. Американците губят 10 самолета и 12 пилота. Самоубийствената атака на „Ямато“ приключва с пълен разгром и не нанася на противника абсолютно никакви загуби.
Така приключва историята на най-мощния боен кораб, създаван от човек до онзи момент. Този кораб се появява, когато епохата на разцвета на линейните кораби вече е към края си. Би могъл да се окаже от полза, ако беше използван умело и на време, но японците просто изпускат момента. В крайна сметка, баснословно скъпият кораб се превръща в безсмислена купчина метал, която през цялото време на войната стои без да се използва, а накрая е унищожена в една също толкова безсмислена самоубийствена атака, без да нанесе щети на противника (достатъчно е само да се сравнят 10-те загубени самолета, като се има предвид, че към този момент всяко денонощие американците произвеждат по 200 нови, и огромният кораб, който е строен в продължение на няколко години).
В японската история „Ямато“ остава не само като най-мощния по характеристиките си кораб, както и не като пример за силата на духа и самурайската решителност на екипажа му, колкото като демонстрация на безсмислено похарчени огромни средства. Японците просто не успяват да използват преимуществата на великана, който създават. Донякъде, обаче, вината не е само тяхна. Ако „Ямато“ се беше появил няколко години по-рано, щеше да е безспорният цар на моретата и океаните и кошмар за всеки противник. „Ямато“ обаче се появява по времето, когато линейните кораби от „основен довод на морските държави“ се превръщат в огромни плаващи мишени за самолетите.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар