Защо ядем още, дори след като сме се нахранили достатъчно?

На пръв поглед, да се отговори на въпроса, защо ядем след като вече сме се нахранили, изглежда лесно: защото ни се иска, или защото нещо ни харесва и ще получим някакво удоволствие от хапването, въпреки, че вече сме се нахранили. За невробиолозите обаче това не е отговор.

Чувството за глад и апетит възникват, когато мозъкът реши да допълни енергийните си запаси; той получава сигнали, че ресурсите са намалели и в резултат започват активно да работят центровете, отговарящи за храненето. В такъв случай възниква въпросът, кои центрове ни карат да ядем отново, след като сме утолили глада си и сме попълнили енергийните си запаси?

В статия, публикувана в Nature Neuroscience експертите пишат, че причината се крие в амигдалата, или бадемовидното тяло. Оказва се, че някои неврони в амигдалата са свързани с усещането за удоволствие от храненето. Като цяло, дълго време бадемовидното тяло в мозъка е наричано „център на страха“ и се смята, че страхът е единственото, за което се грижи амигдалата.

После става ясно, че тя отговаря и за други емоции: съвсем наскоро учените установиха, че някои нервни клетки в амигдалата „обработват“ удоволствията. Пак в нея, колкото и странно да звучи, се намират нервните центрове, отговарящи за поведението на животните по време на лов. През последните години се появяват все повече данни, които посочват амигдалата и като регулатор на храненето. В нея, например, има мрежа от неврони, които ни забраняват да ядем някакви неща; те се включват, когато индивидът поднесе към устата си нещо, което би му навредило.



Рюдигер Клейн и колегите му от Института по невробиология на Обществото „Макс Планк“ решават да проверят, дали в бадемовидното тяло има нервни клетки, които действат в обратен вариант. И откриват точно такива неврони. Те се оказват HTR2a-неврони – в абревиатурата им е кодирана способността им да реагират на серотонина и да синтезират друг невростимулатор: гама аминосмаслена киселина.

Неврон от амигдалата на мишка

HTR2a-невроните се оказват по очевиден начин свързани с приятните усещания. След като ги модифицират така, че да могат да бъдат „включвани“ чрез светлинни импулси отвън, а след това на опитните мишки им се предоставяла възможността сами да включват своите HTR2a-неврони, като с муцунка натиснат специален бутон, животните просто не били в състояние да се откъснат от заниманието да натискат бутона.

Специализацията на HTR2a-клетките се оказва именно получаването на удоволствие от храната. Активирайки тези неврони при мишките, изследователите установяват, че животинките продължават да ядат, въпреки че са вече с претъпкани стомаси. Ако нервните HTR2a-клетки изобщо бъдат изолирани, гризачите продължават да се хранят редовно и не губят тегло, но изяждат точно толкова, колкото да утолят глада си.

„Невроните на пресищането“ (условно да ги наречем така) реагират само на храна, т.е. те не отговарят на други стимулатори, които, например предвещават обяд – включват се само по време на самото обедно хранене. Това очевидно означава, че те създават усещането за удоволствие, свързано с вкуса на храната, нейната апетитност. Нещо повече: манипулирайки активността на HTR2a-невроните учените са успели да приучат мишките да харесват някакъв вкус, който до този момент не са харесвали кой знае колко.

Разбира се, „невроните на пресищането“ и „невроните на забраната на хранене“, за които се спомена по-горе, взаимно се уравновесяват. Локализацията им в амигдалата ги прави пряко свързани и ако храната бъде определена като опасна, то „невроните на забраната“ подтискат активността на „невроните на пресищането“; ако храната е вкусна, то се случва обратното – „невроните на пресищането“ вземат връх над „невроните на забраната“. Вероятно „невроните на пресищането“ са необходими точно за случаите, когато индивидът се натъкне на добра храна, да изяде повече от нужното му, за да се натрупа запас, който да се използва при положение, че се наложи известно време да остане изобщо без храна.



Възможно е точно бадемовидното тяло с неговите „хранителни“ неврони да играе важна роля в различни психоневрологични разстройства, когато човек в буквалния смисъл не може да се въздържа от постоянното хранене. Смята се, че склонността да се яде повече, отколкото е нужно, се развива с непосредственото участие на системата за подкрепа – група от нервни центрове, които отговарят за получаването на удоволствия и поведенческата мотивация.
Изобщо, системата за подкрепа, в която се включва и амигдалата, играе важна роля в развитието на разнообразни зависимости, в това число и хранителните. Експертите се надяват, че са успели най-после да установят точните неврони, отговорни за „хранителните ни зависимости“.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>