Откриването на вода на планети и на спътниците им винаги се смята за нещо сензационно, защото се смята, че водата е едно от условията за съществуване на живот в онези форми, които са ни познати. По-рано вече стана известно за водния океан, скрит под повърхността на Ганимед, реките на Титан и Големите езера на Марс, в които може някога да е имало десет пъти повече вода, отколкото се предполага.
Бъдещите мисии на човек в космическото пространство пряко подхранват интереса на учените, относно наличието на вода и други ресурси, както и на подходящи условия за живот на най-близките космически обекти – Луната и планетата Марс.
До 2008 година естественият спътник на Земята се приемаше за “напълно безводна пустош”, но тогава специалисти откриха следи от течност в пробите, донесени от мисиите на космическата програма “Аполо”.
Тогава се изказваха опасения, че водата е попаднала в тези образци вече след донасянето им на Земята. Изследвания, продължили няколко години обаче потвърждават, че лунните скали може да са толкова богати на вода, колкото и някои земни скали и почви.
През 2009 година специалистите на NASA умишлено разбиват сондата LCROSS на южния полюс на Луната. При удара установяват, че в изхвърлените отломки има воден лед. Тези скали са на възраст милиард години и са поели и запазили в себе си водата в сенчестите и студени пукнатини на лицето на спътника на Земята.
Тези факти карат изследователите по-сериозно да разгледат версията за това, как на Луната все пак е възможно да съществува вода, при това в не малки количества. Проучването по темата показва, че спътникът ни действително крие много изненади и една от тях е “залежите от вода”.
Що се касае до образците, донесени от мисиите на “Аполо-15” и “Аполо-17”, то на първо място геолозите трябва да отговорят на въпроса, дали тези данни представят цялостната картина, или водата в тях се съдържа само в някои, аномално влажни участъци от повърхността на Луната.
През 2013 година спектрометъра Moon Mineralogy Mapper, инсталиран на борда на индийска сонда, предава данни, които показват вода, “заключена” в т.нар. минерални зърна на лунната повърхност. Сега, изхождайки от данните от същия инструмент и нова технология за термични корекции, екип, воден от професора от Брауновия университет Ралфа Миликън доказва, че Луната наистина изобилства от вода.
“Капсулите” с течността се намират в пирокластични отлагания. Това са раздробени скални породи, образувани в резултат на вулканична дейност. Възрастта им се оценява на около сто милиона години. В онези времена Луната все още е била геоложки активна и на повърхността ѝ е имало доста вулкани.
Частта на водата във вулканичните отлагания е относително малка; съставлява около 0,05% от теглото им. Но някои от тези породи покриват площи от хиляди квадратни километри от повърхността на спътника ни. Т.е. общият обем вода на Луната може да се окачестви като достатъчно голям, подчертават учените.
В интерес на истината обаче, учените все още не могат да отговорят на въпроса за произхода на водата на Луната. През последните години се появяват все повече хипотези за формирането на самата Луна. Вероятно някои от тях могат да обяснят феномена с наличието на вода. Засега една от работните хипотези допуска, че водата там, както и на Земята, е с т.нар. астероиден произход.
Хипотетичните бъдещи колонизатори на Луната ще се сблъскат и с друг проблем: как да извлекат водата, включена в скалните пластове. Ако бъдат разработени ефективни методи за извличането ѝ, лунни бази ще могат да се строят не само на полюсите на спътника на Земята, но и в по-топлите и комфортни ширини.
Статия с научното описание на разработката и заключенията на учените е публикувана в списание Nature Geoscience.
0 коментара:
Публикуване на коментар