Любовта му към цигулките го отвежда в ателието на Николо Амати – прочутият майстор и внук на родоначалника на династията италиански лютиери Андреа Амати. Антонио Страдивари работи безплатно за великия Амати, но така учи занаята. Николо Амати се оказва не само добър в изработването на струнни инструменти, но и добър учител, както за Антонио Страдивари, така и за друг от прославилите името си от учениците му – Андреа Гуарнери. През 1666 година Страдивари създава първата си цигулка, която постига звученето на инструментите, изработвани от учителя му. Но Антонио иска да създаде своя цигулка, в която „да се долавя женски смях и гласа на дете“.
Всеки нов инструмент, който създава, е крачка по пътя в търсенето му на това съвършено звучене. През 1680 година Антонио започва да работи самостоятелно и вече подписва творенията си с латинизираното Страдивариус. В търсенето на личния му стил той се опитва да се отдалечи от дизайна на учителя си. Използва нови материали, които обработва по различен начин. Цигулките му имат различна форма: едни са по-тесни, други – по-широки, някои са скъсени по дължина, други – издължени. Някои от инструментите му са украсени с инкрустации от седеф, слонова кост, черно дърво; други пък са с рисувани цветя и купидончета.
Но основното, което отличава цигулките му от всички други, е необичайният, дълбок звук. Майсторът търси дълги години собствения си модел, като постоянно променя и усъвършенства цигулките си, докато накрая, около 1700 година (а според някои – през 1704 година) създава онзи модел, който се превръща в ненадминат по звучене. До края на дните си майсторът продължава да експериментира, но принципни отклонения от вече създадения модел, не се наблюдават.
Дълги години Антонио Страдивари упорито и непрестанно усъвършенства начина на обработка на дървесината, от която изработва инструментите си. Използва различни видове дървесина, за да получи онзи резонанс, който търси. За горната дека на цигулките си, Страдивари използва елхова дървесина, а долната дека изработва от кленово дърво.
Майсторът е сред първите, които забелязват, че звука на цигулката зависи до голяма степен и от лака, а дори и от грунда, с който се импрегнира дървото, преди да бъде лакиран инструмента. Благодарение на лаковата смес, която сам изработва, Страдивари постига онази еластичност, която позволява на деката да резонира и „диша“, придавайки на тембъра на инструмента особеният, „обемен“ звук. Предполага се, че сместа е приготвяна от смоли на дървета, растящи в Тиролските гори, но точният състав на лаковата смес така и не е установен, дори и с помощта на най-съвременните технологии.
Всяка цигулка, изработена от великия майстор, е уникална и подобно на живо същество има свое име и несравним по звученето си „глас“. Подобно съвършенство не е постигано от нито един друг майстор. И даже в наши дни никой не е успял дори просто да копира шедьоврите на Страдивари. Майсторът доживява до дълбока старост – 93-годишна възраст. Разказват, че никой никога не го е видял да стои и нищо да не върши. Прославя се, печели много и става приказно богат. Онези, които му завиждат, пускат какви ли не слухове: твърдят, например, че е продал душата си на дявола в замяна на това, да произвежда съвършени инструменти. Други пък сплетничат, че използвал за цигулките си дърво от отломки на… Ноевия ковчег. А истината е, че майсторът постига всичко с упорит и неуморен труд. Освен славата, той е много заможен, дотолкова, че в Кремона се ражда израза „Богат като Страдивари“.
През дългия си живот Антонио Страдивари създава над 1000 цигулки, всяка от които е не само прекрасна, но и уникална. За най-добри се смятат инструментите, които изработва между 1698 и 1725 година, а за най-съвършени експертите смятат тези, които създава през 1715 година. За съжаление, до наши дни са оцелели само част от тях – едни посочват около 800, други – 600, а се твърди, че със сигурност е потвърдена „самоличността“ на точно 732 инструмента, създадени от ръцете на великия майстор.Опитите на други майстори да създадат подобни на цигулките на Страдивари досега не са се увенчали с успех. Майсторът постига много през дългия си живот, но в личен план щастието постоянно му бяга. Антонио Страдивари се жени два пъти. От първия му брак се раждат три деца, които израстват в голям и просторен дом, който майсторът може да си позволи. Първият етаж от триетажната му къща е отделен за ателието, където изработва цигулките си. За нещастие, съпругата му е покосена от една от епидемиите, които в онези времена често слагат край на живота на много хора. Година след смъртта ѝ Страдивари се жени повторно (и злите езици не пропускат случая да злословят по адрес на 55-годишния тогава майстор). От този брак се раждат шест деца. Двама от синовете му - Франческо и Омобоно, когато отрастват, започват да работят заедно с баща си и да учат тайните на занаята му. Двамата стават добри майстори, създават добри инструменти, но нито един от тях не постига онова съвършенство на формата и звученето, каквото Страдивари смята за единствено допустимо.
Самият майстор продължава да работи до последните си дни. Запазили са се заготовки за цигулки, на които майсторът е посочил на етикета 1737 – годината, през която почива. Инструментите си етикетира с надписа „Antonius Stradivarius Cremonenfis Faciebat Anno ...“, а на етикетите на инструментите, създадени през 1736 и 1737 година посочва и „d’anni 92” и „d’anni93“ (на 92 и на 93 годишна възраст).
Страдивари почива на 18 декември 1737 година. Погребан е в църквата св. Доменик в Кремона, а мястото на погребението си сам купува десетина години по-рано.
Животът му е изключителен, съдбата е благосклонна към майстора, но тайните на съвършенството на своите струнни инструменти Антонио Страдивари отнася със себе си в гроба – просто така е решил, защото не му се предоставя случай да открие истински майстор, на когото си струва да предаде опита си, трупан цели осем десетилетия.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар