Наричат Жозеф Гилотен “баща” на гилотината - нали все пак, новата за ония времена “система за умъртвяване” носи именно неговото име. Професорът по анатомия и депутат от революционното Учредително събрание доктор Гилотен обаче има съвсем косвено отношение към това оръдие за смъртни присъди.
 |
| Жозеф Гилотен |
Към края на XVIII век в Европа съществуват доста богат набор от начини за умъртвяване на престъпници. За представителите на висшите обществени слоеве наказанието се изпълнява предимно с отсичане на главата с меч или брадва. Ако обаче човекът е нямал късмета да се роди в знатен род, смъртната присъда се изпълнява чрез разчленяване, обесване или по някой от по-варварските методи. За уличените в тежки престъпления духовници се използва “наказание без проливане на кръв”, т.е. аутодафе – изгаряне на клада.
Смятало се, че най-хуманният от всички начини е отсичането на главата. Но и при това си имало тънкости и всичко зависело от майсторството на палача. Да се отсече главата на човек с един удар не е толкова лесно, затова и добрите палачи се радвали на добро заплащане.
Случвало се представители на знатните среди до толкова да ядосат монарх, че на ешафода вместо професионален палач се качвал обикновен войник, или абсолютно неподготвен човек, в резултат на което последните минути на осъдения се превръщали в истински ад.
Жозеф Гилотен също смята, че най-хуманен начин за изпълнение на смъртната присъда си остава отсичането на главата, затова предлага да се създаде механизъм, който да извършва обезглавяването бързо и безболезнено за жертвата.
Националното събрание на Франция възлага разработването на такава машина на известния с трудовете си по хирургия доктор Антоан Луи. Доктор Луи прави скица на машината, а превръщането на чертежа в реален механизъм е дело на немския механик Тобиас Шмидт, който се “консултирал” с известния палач на Париж - Анри Сансон.
На 21 март 1792 година новата машина е утвърдена от Националната Асамблея на Франция като “официален” уред за изпълнение на смъртните присъди.
Първата екзекуция с гилотина се извършва на 25 април 1792 година в Париж, а жертвата е убиецът Жан Никола Пелитие. Зрителите, събрали се да гледат новото приспособление, остават разочаровани заради скоротечността на цялата процедура. Развихрилата се в последствие епоха на революционен терор обаче щедро компенсира бързодействието, предлагайки внушителни по брой екзекуции. По време на пика на революционната борба се стига до изпълняването на 60 екзекуции на ден. А революционната армия на Франция, отправяйки се на поход, за да усмирява метежници, носела със себе си походни сглобяеми гилотини.
На границата между XVIII и XIX век учените предполагат, че отсечената глава живее още 5-10 секунди. Затова палачът трябвало да я вдигне и да я покаже на талпата, за да можел убитият да види подиграващата му се публика.
Сред известните имена, екзекутирани на гилотината са кралят на франция Луи XVI и съпругата му Мария Антоанета, революционерите Дантон, Робеспиер и Демулен, и дори основателят на съвременната химия Антоан Лавоазие.
Въпреки легендата, самият доктор Жозеф Гилотен не е гилотиниран, а почива от естествена смърт през 1814 година. Роднините му дълго време се опитват да бъде сменено името на адската машина, но всички опити са напразни. Родът просто променя фамилното си име.
До средата на XIX век гилотината не се използва масово в Европа. Свързване е с френския “революционен терор”. По-късно обаче в много страни решават, че гилотината е “евтина, надеждна и практична”.
Особено активно машината се ползва в Германия. По време на управлението на Хитлер на гилотината са обезглавени над 40 000 души, обвинени в участие в Съпротивата. Понеже бойците на Съпротивата не са войници от редовната армия, вместо разстрел им се полагала “неблгородната” екзекуция като на углавни престъпници.
Любопитното е, че като инструмент за екзекуции гилотината се ползва и в следвоенна Германия – както в ГРФ, така и в ГДР, като на Запад се отказват от нея през 1949 година, а комунистическата част – чак през 1966 година.
Разбира се, “най-трепетно” си остава отношението към гилотината във Франция, където процедурата за изпълнение на смъртни присъди посредством нея не се е променяло от епохата на “революционния терор” чак до пълното отменяне на смъртното наказание.
- Молбата за помилването ви е отхвърлена, станете и се пригответе за смъртта!
След това обличали осъдения в специално приготвени риза и жакет. Затворникът, придружен от двама стражи, бил отвеждан в специално помещение, където имал право да напише последно писмо до роднините си или до други лица. След това идвало ред на последните утешителни приказки със свещеник. В края на обреда полицаите предавали затворника на палача. Осъденият бил завързван с ръце зад гърба, яката на ризата се отрязвала, а осъденият имал право на последна чаша ром и цигара.
Това са формалностите. После всичко ставало за секунди – жертвата се поставяла на пейката на гилотината, вратът се фиксирал в дървеното менгеме и палачът дърпал лоста. Тялото и главата на екзекутирания веднага се прехвърляли в специално приготвен сандък, пълен със субстанция, която да попие кръвта.
Цялата процедура завършвала в 4 часа сутринта, преди Слънцето да изгрее.
Последната публична екзекуция във Франция е тази на Южен Веийдман, признат за виновен в убийството на седем души. Изпълнението на присъдата е на 17 юни 1939 година във Версай. Заради известно забавяне екзекуцията приключва в 4:50 часа сутринта, вече на разсъмване. Това позволява на по-коравите оператори да запечатат на кинолента самата екзекуция.
Заради непристойното поведение на тълпата и журналистите, властите решават да се откажат от публичното изпълнение на смъртни присъди. От този момент насетне смъртните присъди се изпълняват в затворени помещения или в скритите зад високите стени вътрешни дворове на затворите.
Последният човек, екзекутиран във Франция на гилотината е тунизийският имигрант Хамид Джандуби. На 10 октомври 1977 година е изпълнена смъртната му присъда заради това, че убива своята 21-годишна позната Елизабет Буске.
През 1981 година президентът Франсоа Митеран подписва закон, с който във Франция се забраняват смъртните присъди. Последният държавен палач Марсел Шефалие почива през 2008 година. Интересното е, че Шевалие наследява длъжността на държавен палач от чичо си, и имал намерение да предаде “занаята” на своя син Ерик, който работел като помощник на баща си в изпълнението на смъртните присъди.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар