“…Варварският цар, възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местоположение – извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това – големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела, пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града – не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите. Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна Божието предопределение.
И веднага йереят беше изгонен от църквата, която завзеха творците на безсрамието. В ръцете на чуждеземците падна кивотът на Завета, във властта на асирийците се оказа светинята на светините и което е най-вярно – светините бяха предоставени на псетата…”
Така Григорий Цамблак в “Похвално слово за св. Евтимий” описва събитията от кървавия и трагичен за Търновското царство месец юли на 1393 година. В нашите летописи е запазена и точната дата, на която “…замлъкна Божието предопределение”. Падането на Търново става на 17 юли 1393 година.
Няма точно описание на самото превземане на града. Цамблак намеква, че това се случва, когато греховността надделява, т.е. с божията воля и като наказание. Според основната, приета от научните среди версия, атаката на града е неочаквана от страна на българите. Отбраната на крепостта е поверена на Патриарх Евтимий, тъй като цар Иван Шишман през това време се намира в Никопол, където очаква пристигането на подкрепа от Сигизмунд I. Историците ни приемат, че заради опасността от избухването на епидемии, Патриархът договаря с Баязид I предаването на престолния град.
Съществува версия на Георги Раковски, в която той споменава, че обсадата на града продължава цели три месеца. Няма по-ранни източници, които да доказват това твърдение. Но е твърде вероятно събирането на огромната турска армия, под командването на самия Баязид I “Светкавицата”, да е изисквало такъв период от време. Търновската крепост е обсаждана не веднъж. Никъде обаче не се споменава за пълното ѝ обграждане. Възможно е времето между април и юли да е било нужно на войските на султан Баязид не за конкретното обсаждане на крепостта, а за осъществяване на блокадата му – да се превземат опорни пунктове в околността и да се прекъснат пътищата за снабдяването му с продоволствия.
След като Мурад I покорява редица важни градове като Одрин, Пловдив и София, превземането на столицата на Българското царство Търново се превръща за Баязид I не просто във въпрос на победа, а и на престиж. Затова и в обсадата участва цялата налична войска, с която султана разполага.
Не е ясно и колко е истината в легендата, в която се разказва, че крепостта пада след предателство, за което е обвинен “един жид”, т.е. – евреин. Този мит се е свързвал дълго време с едно място в Търново, известно като “Жидов гроб”. Иван Вазов в бележка към стихотворението си “Жидов гроб” пише: „На запад от Търново стърчи рид: Картал-баир (Орлов връх), въз който има трап, називаем днес Жидов гроб. Според преданието там е отишъл и легнал трупа на евреина, който предал Царевец на турците. През вековете на робството търновци са отивали при тоя трап и са фърляли камъне в него, проклинайки евреина издайник.“ Но все така остава неясно дали легендата съдържа някаква доза историческа истина или просто свързва механично две предания.
Григорий Цамблак продължава с разказа, като споменава за избиването в храма на първенците сред търновчани. А след това и с изправянето на св. Евтимий пред палача и чудото, по което Бог запазва живота на Патриарха. “… И това пролича от думите, които каза на варварина: "О, несправедливецо, защо така безумно и долно унизи величието на моето достойнство? Подобаваше по-напред свещеникът да се пожертвува, а след това да го последват жертвите, трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата – пред децата. Те всички бяха първо на мене поверени, затова и на мене първо приличаше да изпия чашата на заколението: защото работникът, който се труди, трябваше пръв да вкуси от сладкия плод!"
Това говореше великомъдрият и призоваваше палача и главата скланяше, като протягаше с готовност шия. И оня дойде и беше вече готов да нанесе смъртоносния удар. Но Този, Който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърна в неподвижна и неспособна за действие, сякаш беше някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло. И се потвърди онова, за което се молеше Давид: "Отплати им според делата на ръцете им". Това хвърли в ужас оня горделивец и цялото измаилтянско сборище и ги накара повече да не стоят и да избягат от самото място, а на блажения, като наметнаха одеждите, му казаха да върви свободно, където иска…”
“…И както стана после? След това чудо варваринът заповяда да се изселят жителите на изток, защото така изискваха и царските повели, а пък божият човек да бъде изпратен на заточение в Македония. И той тръгна заедно с хората като втори Йеремия – гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на оня град. Защото се разделяха деца от бащи и братя от родни братя; при това не всички заедно биваха отвеждани, та поне като се виждат, да се утешават в скръбта, но едни, които се отличаваха по род, богатство и красота на лицето, се откарваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от изселването и по-тежко от раздялата с родни, когато споменът за отечеството и близките пробожда винаги сърцето като жило? И ето, прегръщаха се един друг, целуваха се, прощаваха се, с ридание огласяха местността. Сред тях, подпирайки се на жезъла, вървеше пеш великият Евтимий, обливан в сълзи и с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, нито от болест и старост беше сломен, а защото бе изтерзан от страданията на хората и от крехката възраст на децата…”
Патриархът е изпратен в изгнание. Предполага се, че е заточен в Бачковския манастир, където почива между 1402-1404 година.
Три години след падането на престолния град, през 1396 година, е превзета и последната твърдина, принадлежала някога на Второто българско царство. На България ѝ предстоят почти пет века под игото на Османската империя.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар