"Какво ни остава от името на розата, когато розата изчезне?" Умберто Еко

На 5 януари 1932 година в Алесандрия, градче, недалеч от Торино в италианската провинция Пиемонт, се ражда Умберто Еко. Бащата на Еко е счетоводител, едно от тринадесетте деца в семейството на дядото на Умберто. Затова, след края на Втората световна война, която Умберто Еко заедно с майка си преживява в малко планинско градче, бащата настоява синът му да получи добро юридическо образование.

Умберто обаче се записва в университета в Торино, където получава през 1954 година докторска степен по медиавистика и литература. През това време Еко се отрича от християнството и напуска църквата. Към този акт го подтиква изследването, което прави за докторската си дисертация, свързана с живота на един от най-ярките теолози и философи в средновековната история на църквата – Тома Аквински. Еко признава в едно свое интервю, че именно изследванията на Тома Аквински са в дъното на решението му да се отрече от вярата в Бог.

През периода между 1954 и 1959 година Умберто Еко работи в Милано като редактор по културни мероприятия. Служи една година в армията, след което започва работа като преподавател в университетите на Милано и Флоренция. На 39-годишна възраст става професор по семиотика в университета в Болоня. По-късно преподава в такива престижни университети като Харвард и Йейл.

Започва да пише през 50-те години на ХХ век. В началото списва за вестници, публикува и в някои списания. През 1979 година Умберто Еко става вицепрезидент на международната асоциация за семиотични изследвания. Основава и издава собствено списание за семиотика. През годините е удостояван с множество награди, притежава 30 почетни титли “доктор хонорис кауза” от водещи университета по света.



За семиотиката Еко казва така: Семиотиката е дисциплина, която по принцип изучава всичко, което може да послужи, за да излъжете. Ако нещо не може да бъде използвано, за да изречете лъжа, то – реципрочно – не може да се използва и за да се каже истината; всъщност, то не може да се използва изобщо, за да се каже нещо.

Умберто Еко е автор на едни от най-известните романи на ХХ век. През 1980 година излиза първият му шедьовър – “Името на розата”. С това произведение Еко поставя началото на цял нов жанр – мистичната криминална проза, която по-късно дава поприще за автори като Дан Браун, например. В увлекателната история се разказва за XIV век и премеждията на двама монаси, които търсят доказателство, че не дяволът е отговорен за убийствата в един пеиомнтски манастир.

В дъното на създаването му са залегнали много пластове и истории. Вероятно и един от извечните въпроси, породил през средните векове спорът между реалисти и номиналисти - "Какво ни остава от името на розата, когато розата изчезне?" Това се смята за пряка препратка към заглавието на книгата, както и финалните думи на един от главните герой: Stat rosa pristina nomine; nomina nuda tenemos. (Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името).  Романът е отличен с двете най-големи награди за литература в Италия – Viareggio и Strega и е определян от критиците като “книга за книгите”.

Осем години по-късно, през 1988 година, излиза вторият шедьовър на Еко – “Махалото на Фуко”. Романът е определян като едно пародийно, но задълбочено изследване на лудостта и мъдростта; като предупреждение за опасните игри на ума, които, ако не бъдат държани в граници, могат да родят чудовища. В едно интервю Еко казва за “Махалото на Фуко”, че “мнозина смятат, че съм написал фантастичен роман. Те обаче грешат, романът е абсолютно реалистичен”.

Между 1994 и 2010 година на бял свят излизат още 4 романа – “Островът от утрешния ден”, “Баудолино”, “Тайнственият пламък на кралица Лоана” и последният – “Пражкото гробище”. Всички те са завладяващи и в тях авторът демонстрира огромната си ерудиция, използвайки безбройни препратки и цитати към исторически факти и събития. Последният роман на Еко, “Пражкото гробище”, още с излизането си на пазара се превръща в бестселър. Веднага след това избухва и скандал, в който Еко е обвиняван в зле прикрит антисемитизъм, тъй като в центъра на романа е съставянето на т.нар. “Протоколи на Сионските мъдреци”, които от своя страна са разглеждани като предпоставка, налагаща тезите за революциите, които избухват по света след края на Първата световна война.

Умберто Еко е от онзи тип автори, които “смазват” и поразяват читателя с познанията си за литература и история. След излизането на “Пражкото гробище” Еко заявява, че вече няма да се концентрира върху писането на романи. Занимава се с множество проекти, в това число е съавтор на платена енциклопедия в интернет пространството, която е разработена на коренно различен принцип и се опитва да улови връзките между всяка една статия с останалото съдържание на ресурса.

Освен многобройните есета и публикации, Умберто Еко е признат и за ненадминат експерт в бондологията, т.е. всичко, свързано с литературният герой Джеймс Бонд. Автор е и на три “съвременни” приказки.

В една от публикациите си Умберто Еко казва следното: “До не много отдавна, ако искахте да превземете политическата власт, беше необходимо да контролирате армията и полицията. Днес това е необходимост само в най-изостаналите държави, в които на фашизирани генерали им се налага да ползват танкове. Ако една държава е достигнала до висока степен на индустриализация, целият сценарий се променя. На следващия ден, след като Хрушчов беше свален от власт, главните редактори на вестниците “Правда” и “Известия”, както и управляващите радиото и телевизията в СССР, бяха сменени; армията не беше нужна. Днес държавите принадлежат на онези, които контролират комуникациите.”

Последният роман, излязъл изпод перото на Умберто Еко, е "Нулев брой". Издаден е през януари 2015 година.

Умберто Еко почива на 19 февруари 2016 година в Милано, малко след като навършва 84-годишна възраст.


-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>