Бермудския триъгълник се намира в Атлантическия океан и е част от Саргасово море. Върховете на “триъгълника” са Флорида, Бермудските острови и Пуерто Рико. Районът винаги е смятан за сложен за навигация, тъй като има много плитчини, а освен това на мястото се зараждат много от тропическите бури и циклони. Това обяснение на “загадъчните” изчезвания на кораби в региона обаче не устройва всички. Някои предпочитат да вярват в съществуването на някакви загадъчни висши сили, полета и дори извънземни, които са отговорни за необяснимите произшествия в Бермудския триъгълник. В същото време, според експертите, чието мнение се споделя и от бреговата охрана на САЩ, в този район не се случват повече произшествия, отколкото на което и да е друго място в световния океан.
Всъщност, за виновник самото споменаване на Бермудският триъгълник да всява ужас сред моряците, е самият Христофор Колумб. Точно моряци от неговите плавания до Новия свят записват в корабните дневници за загадъчни водорасли, които с призрачната си светлина всяват страх и ужас; пак в корабните дневници е записано странното поведение на компасите, чиито стрелки “полудяват”.
Страховете и преданията се предават от уста на уста сред моряците, допълнително обогатявани със смразяващи кръвта подробности и детайли. Така този район от Атлантическия океан си печели лошата слава.
В нашият XXI век можем да си обясним лесно “мътната” вода на Саргасово море. Всъщност, на това място, заради морските течения се образува достатъчно голям като мащаби водовъртеж, който привлича към себе си не само водораслите, но и всичко плаващо наблизо. В наши дни на това място, например, се намира един от плаващите сред океанските води острови от боклуци – формирования, които се образуват от всичко, което човек хвърляйки зад борда на кораб или докато се разхожда край брега си мисли, че ще потъне в дълбините.
Светенето е също лесно обяснимо и то не само от образованите биолози, но и от повечето ученици: някои водорасли са надарени с феномена биологична фотолуминисценция, или казано просто – светят. При голямото им струпване в резултат на споменатото по-горе завихряне от морските течения, светенето им се усилва в пъти.
Всичко това обаче, не обяснява “загадъчността” на произшествията в района.
Ето какво се случва в конкретния инцидент: На 22 октомври 1944 година военноморските сили на САЩ се натъкват на кораб, на борда на който има само едно живо същество – куче. Последният запис в корабния дневник е от 26 септември, когато корабът влиза в пристанището на Хавана. Корабът се казва “Рубикон”.
В дописките във вестниците се съобщава, че корабът е открит в отлично състояние, но липсват спасителните лодки. Личните вещи на членовете на екипажа също са намерени в каютите.
Американските вестници веднага заговарят за поредния кораб-призрак и припомнят историята на кораба “Мари Селест”, което е открито по подобен начин през декември 1872 година на 400 мили от Гибралтар. “Мари Целест” е товарен кораб и в последното си плаване пренася нерафиниран спирт. В каютата на капитана е открита кутията с бижутата на жената на капитана и голяма сума пари. Товара на кораба също е непокътнат. Изчезнали са компаса, секстанта, хронометър, корабния дневник и спасителна лодка. Липсват и всички 8 члена на екипажа. Естествено, че да се заподозре някаква извънредна ситуация е далеч по-прозаично, отколкото да се намесят загадъчни сили, които превръщат съвсем обикновени кораби в призрачни.
Отново към “Рубикон”. На борда няма никого, липсват и спасителните лодки. От носа на кораба виси скъсано дебело корабно въже, използвано обикновено за швартоването на кораба на пристанище. През 1944 година основната версия за инцидента е, че внезапно разразила се буря е принудила екипажа бързо да напусне кораба със спасителните лодки, забравяйки да вземат дори кучето. Но бурят отнася лодките далеч навътре и те потъват.
Това е основната версия през далечната 1944 година, т.е. шест години преди някой си мистър Джонс, дописник за Associated Press, да публикува статия за “морето на дявола” и “тайнствените изчезвания”. После всичко се “оттича”, както се казва на морски жаргон. Веднага се припомня изчезването през 1945 година на звено от пет американски бомбардировача, с които петима курсанти от ВВС извършват учебни полети. Новият инструктор, който не познава добре местността, просто обърква ориентирите и се “изгубва”. След като му свършва горивото самолетът просто пада и потъва в дълбините. Останалите самолети опитват да се приводнят аварийно, но шансовете им са нулеви, заради бурните води на океана.
Изпратеният да ги търси хидропан “Мартин Маринер” също не се връща. По-късно капитан на танкер, намиращ се близо до района на инцидента, съобщава, че е видял във въздуха да избухва самолет. И това произшествие изобщо не бива да се стоварва на сметката на Бермудския триъгълник. Самите хидроплани имат конструктивен проблем – заради технически недоглеждания, изпаренията от горивото проникват в кабината и е достатъчно само една малка искра, за да се превърнат в летящи огнени топки.
В последствие всеки инцидент, случил се във водите на Бермудския триъгълник, се квалифицира първо като загадъчен и чак след това започват да се търсят реални обяснения на катастрофата. Фанатично вярващите в прокобата на “морето на дявола” са толкова много, че свръхестествените хипотези и теории, които излагат, изтласкват на заден план същинските причини, довели до инцидентите.
Може само да си представим, какво би се случило, ако мистър Джонс от Associated Press беше написал статия не за “тайните на дяволското море”, а за “загадъчното и зловещо” Средиземно море. Изобщо не се съмнявайте, че ще се намерят стотици, ако не и хиляди случаи, които за феновете на “свръхестественото” и “загадъчното” ще са потвърждение за “безпощадните и коварни води на Средиземноморския ужас”.
0 коментара:
Публикуване на коментар