От началото на археологическите проучвания изследователите търсят по цялото земно кълбо следи и доказателства за първите култури, които човек е започнал да култивира. Мнозина автори са полагали неимоверни усилия, за да извлекат от останките на древни огнища овъглени късчета от ечемик, просо и ориз. След анализите на такива находки се публикуват научни съобщения, в които се твърди, че определен регион или държава са били сред първите, където се е култивирала една или друга зърнена култура.
Сега, международен екип от учени, воден от професорът по антропология Синюи Лиу от Университета на щата Вашингтон в Сейнт Люис е събрал и обединил данните от стотици проучвания, като целта е да се създаде подробна карта за това, как в древността зърнените култури са се разпространявали – от изолираните „джобове“ на първата култивация, до превръщането им в основни хранителни продукти за цивилизациите по света. „Самият факт, че „глобализацията на зърнените храни“ в праисторически времена е продължила повече от три хиляди години, показва, че вероятно основният двигател на процеса е вечната нужда от храна за бедните, а не по-краткотрайните културни хрумвания на силните на деня през времето на неолита и бронзовата епоха“, пише проф. Лиу в статия за Arts & Sciences.
Изследването е публикувано в списание Quaternary Science Reviews. В него учените илюстрират настоящият консенсус в научните среди относно процеса на праисторическа глобализация на храните, който преобразява начина на хранене в цяла Евразия и Северна Африка в периода отпреди между 7000 и 3500 години. Съавтори в изследването са учени от Университета в Кеймбридж, Великобритания, Университета Джейджиан в Китай, Литовския институт по история, Смитсониан и Китайската академия по социални науки.
В изследването е показано, че глобализацията на зърнените култури в праисторически времена не е била продиктувана от екзотичните пристрастия на управляващите елити, а е резултат от безмилостната борба и проявяваната сезон след сезон находчивост от страна на бедните селски работници, които са търсели (и намирали) нови начини да си осигурят малко повече храна за оскъдните си трапези.
„Последните изследвания отместват фокуса от хронологията и маршрутите към двигателите на процеса на глобализация на храните и разглеждат контекста, в който са възникнали иновациите в селското стопанство и хранителните навици, както и какви агенти са включени в този процес. Тези проучвания подчертават ролята, която са изиграли в миналото основните агенти в производството на селскостопански стоки – обикновените фермери“, обяснява Лиу.
 |
| Зимен ечемик, отглеждан в Хималаите |
Днес мнозина са наясно с глобалното разпространение на хранителни култури, пренесени от Новия свят – процес, наричан Колумбова обмяна. Проф. Лиу твърди, че праисторическият процес на глобализация на храните е имал също толкова драматично влияние върху отглеждането на храни в Стария свят.
Пшеницата и ечемикът тръгват от Югозападна Азия и се пренасят в Европа, Индия и Китай, докато просото и метлата се движат в обратна посока – от Китай на запад. Оризът пътува из Източна, Южна и Югоизточна Азия; Африканското просо и соргото се разпространяват в Африка на юг от Сахара и от там – през Индийския океан, пише Лиу.
„Въпреки че голяма част от екзотичните храни, на които се радваме днес, са резултат от съвременните търговски мрежи, процесът на глобализация на храните безусловно се корени в праисторията. Глобализацията на храните е започнала много-много по-рано от времето на Колумбовата обмяна или Ислямската земеделска революция. Тя предхожда с хилядолетия дори и най-ранните материални доказателства за транс-евразийските контакти, като Пътя на коприната, например“, подчертава проф. Лиу.
Изследването на международния екип проследява пътя на стопанските зърнени култури от полето до трапезата, и достига до извода, че процесът на разпространението им в пресичане на континентите в Стария свят се е случил на три различни вълни:
- Преди 5000 г. пр.н.е. ранните земеделски общности възникват в изолирани джобове по плодородни планински подножия и отточни басейни, където са налице оптимални условия за отглеждане на диви зърнени култури, растящи в близост. Дисперсията на тези култури обикновено е ограничена до съседни региони, които са със сходни и съпоставими условия по отношение на климат и сезонност.
- Между 5000 г. пр.н.е. и 2500 г. пр.н.е земеделците изнамират начини да ускорят култивирането на различни зърнени култури в по-широки региони. Обособяват се области с идентични климатични системи, съвместими с културите, които може и да са разделени от големи планински системи, какъвто е случаят с Тибетското плато и планинския масив Тяншан.
- Между 2500 г. пр.н.е. и 1500 г. пр.н.е. земеделците откриват начини да преодолеят естествените и климатичните бариери, които дълго време са разделяли севера от юга и запада от изтока. Овладели са и техниките на култивиране на зърнени храни, които могат да се отглеждат в екстремните условия на Тибетското плато или в условията на проливни дъждове, които идват с мусоните в Азия. Изолирани по-рано земеделски системи се обединяват, като се ражда нов вид земеделие, в което засаждането на местни и пренесени „екзотични“ култури дава възможност за събирането на няколко реколти и удължава сезонността на отглеждане на хранителни култури.
„Целият процес се отнася не само за усвояване, но и за „изтласкване“ и рефлектира върху поредица от избори, които различните общности са направили, водени един път от екологичната целесъобразност в нови среди на обитание, а друг път - от чисто културен консерватизъм. Както гласи старата китайски поговорка: онова, което дълго е било единно, ще се разпадне; онова, което винаги е било разделено, накрая ще се събере“, пише в заключение Лиу.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар