8 май 2018 г.


Какво означаваме с понятието „човешка раса“ и как то може да бъде точно формулирано? Изобщо, нужно ли да се прави такова разделение? Учените са на мнение, че расата като понятие изобщо няма научен смисъл.

През първата половина на XIX век един от най-известните учени в САЩ е доктор Самюъл Джордж Мортън. Той живее във Филаделфия и колекционира черепи. Мортън не се интересува много откъде черепите попадат в колекцията му: приема както черепи от бойни полета, така и просто откраднати от подземни погребални галерии. Най-известен сред образците в колекцията му е череп, принадлежал на ирландец, изпратен в заточение в Тазмания (по-късно заточеникът е обесен за убийства и канибализъм – изяждал труповете на други затворници). Всеки експонат, попаднал в ръцете на Мортън, е подлаган на една и съща процедура: докторът пълнел черепната кухина със зърна черен пипер (по-късно – с оловни сачми). По този начин Мортън определя обема на черепната кутия.

Самюъл Мортън смята, че хората могат да бъдат разделени на пет раси, всяка от които представлява един от етапите на сътворяването на човек. Расите се различават в съответствие с мястото им в божествената йерархия. Ученият твърди, че с помощта на краниометрията е успял точно да установи, че белите хора – „кавказката раса“ – са най-умните. Източноазитаците – „монголоидната раса“ – макар и да са „доста умни“ и „поддаващи се на обучение“, все пак са на едно стъпало по-ниско от „кавказците“. След това идва представителите на Югоизточна Азия (малайците), а след тях – коренното население на Америките. Негроидите, или представителите на „етиопската раса“, заемат най-ниското стъпало в йерархията. Зародили се няколко десетилетия преди Гражданската война в САЩ, идеите на Мортън много бързо са възприети от Юга и се използват като оправдание за робската експлоатация.

Черепи от колекцията на Самюъл Мортън, основоположник на научния расизъм. Послужили са за илюстрация на създадената от него класификация на хората в пет раси. От ляво надясно: „етиопска (негроидна)“ жена и „кавказки (европеиден)“ мъж (и двамата са жители на САЩ), „американец“ от Мексико, „монголоид“ (китайка) и „малаец“. 
„Мортън се сдобива с много последователи, особено в южните щати“, разказва Пол Уолф Митчъл, антрополог от Пенсилванския университет. Той показва известната колекция от черепи, която в момента се съхранява в университетския Музей по археология и антропология. Сред черепите се откроява този на холандец с внушителен обем на черепната кутия, благодарение на който Мортън обосновава идеята си за изключителността на европейската раса. Вече след смъртта на учения през 1851 година, изданието Charleston Medical Journal от Южна Каролина му оказва изключителни почести за това, че „посочва на негроидната раса истинското ѝ място – най-долу в стълбицата“.

Съвременната наука отрежда на Мортън ролята на „баща-основател на научния расизъм“. През последните няколко века са извършени безброй ужасни неща, вдъхновени от идеята за превъзходството на една раса над друга. И до днес в американското общество е налице отзвука от идеологията на Мортън. Расовите разлики продължават да задават тона в политиката, твърде често диктуват отношенията между съседи и влияят на личностното себеутвърждаване. И всичко това се случва, въпреки факта, че съвременните научни възгледи абсолютно се разграничават от идеите на Мортън.



Мортън смята, че е успял да определи наследствените и неизменни разлики между хората. Но по онова време, когато до публикуването на теорията за произхода на видовете на Чарлз Дарвин има още няколко десетилетия, а до откриването на ДНК – повече от век – учените нямат никаква представа за механизмите на наследяване на външните признаци. Днес генетиците са категорични, че само по себе си разделянето на раси често се тълкува превратно.

ДНК профилите на тази „двойка“ съвпадат на практика на 99 процента. Съвпадението на гените при двама човека обаче, е далеч по-близко. И все пак, след като предците на човека от съвременен тип са се лишили от голяма част от космената покривка, заради незначителни промени в ДНК са се появили видими разлики в цвета на кожата. Най-вече, защото тъмната пигментация на кожата е помагала на далечните ни предци да се предпазват от интензивното слънчево греене в Африка. Когато хората са започнали да се разселват в региони с по-малко количество на слънчевата светлина, преимущества получават онези индивиди, които са с по-светла кожа. 
Когато през 90-те години на ХХ век започва проекта по разчитане на човешкия геном, който практически е съставен от данните на няколко индивида, изследователите преднамерено вземат генетични образци от анонимни донори, които не се отъждествяват с различни раси.
През юни 2000 година на специалната церемония в Белия дом, на която бяха съобщени резултатите от проекта „Генома на човека“, Крейг Вентър, един от пионерите в секвенирането на ДНК, заяви: „Расовата концепция няма нито генетична, нито научна обосновка“.

Генетичните изследвания през последните десетилетия установиха два фундаментални факта за хората. Първо, всички ние сме в много близка „роднинска“ връзка – далеч по-близка, отколкото, например, шимпанзетата са едно спрямо друго – при все, че днес на планетата живеят над седем милиарда души. Всички разполагаме с еднакъв набор от гени, а индивидуалността ни се определя само от незначителни разлики в изявата на някои от тях (с изключение на еднояйчните близнаци, които генетично са идентични). Изучаването на генетичното разнообразие позволи на учените да реконструират генеалогичното дърво на човешките популации – и да констатират втория важен факт: всички живеещи днес хора по произход са африканци.

Да, видът Homo sapiens се заражда в Африка. Съдейки по наскоро откритите в Мароко вкаменелости, най-ранните кости на човек от съвременния вид се появяват в слоеве, датиращи отпреди около 300 000 години. През последвалите 200 000 години хората остават в рамките на Африка, при това различни групи се придвижват из целия континент и постепенно се оказват изолирани една от друга. Така възникват новите популации.

Както и при всички други видове, генетичните трансформации при човек се случват като резултат от случайни мутации – малки промени в генетичния код, записан в ДНК. Мутациите се проявяват приблизително с една и съща честота и колкото по-дълго една група индивиди остава затворена, предавайки гените си от поколение на поколение, толкова у представителите на групата се натрупват повече генетични промени. Затова и колкото по-дълго групите се намират в изолация една от друга, толкова по-големи ще са натрупаните различия.



След като анализират гените на съвременните африканци, учените достигат до извода, че народностите кой-коин, които населяват южната част на континента, представляват един от най-старите генеалогични клони от дървото на човешкия род. Пигмеите от Централна Африка също са древна обособила се група. А това означава, че най-голям брой генетични разлики измежду всички хора се е натрупала не между различните раси (бели, черни, азиатци или коренните американци), както е прието да се смята, а между такива африкански популации като например, пигмеите и кой-коин. Още преди първите хора да напуснат Африка, те са успели да оцелеят в изолация помежду си в продължение на десетки хиляди години.

Почти във всеки от нас има частица неандерталско наследство. Скулптурата, поставена до входа на Музея на неандерталците на една от улиците в Дюселдорф, привлича вниманието на преминаващите. По пътя си от Африка, първите хора от нашия вид са се срещнали с неандерталците и се появяват техни общи деца. Това е причината във всеки от съвременните „неафриканци“ да има малка част от неандерталската ДНК. Тези гени биха могли да са отговорни за по-добрата ни имунна система и синтеза на витамин D, но пак те са отговорни и за увеличената вероятност да развием шизофрения и да натрупваме мастни отлагания в областта на корема.
Според данните на генетичния анализ, всички съвременни „неафриканци“ са потомци на няколко хиляди човека, които преди около 60 000 години напускат Африка – общата прародина на всички ни. (Едни от най-близките роднини на онези първи преселници в наши дни живеят в Източна Африка – народът хадза в Танзания). И като малобройна популация, емигрантите от онази първа вълна са успели да „вземат“ със себе си само малка част от африканското генетично разнообразие на вида ни.

Някъде по пътя си, вероятно в Близкия Изток, мигрантите влизат в близък контакт с представителите на друг от човешките видове – неандерталците; а още по-далеч на изток се срещат и с денисовския човек. Учените предполагат, че тези два вида се развиват в Евразия и произлизат от представители на вида Homo, мигрирал от Африка в още по-ранни времена. Това пък означава, че масовото преселение отпреди 60 000 години, е втората вълна от миграцията извън Африка на човека от съвременен тип. При това,  съдейки по генома на съвременните хора, втората вълна е заляла и заличила много от  първата.

За относително кратък период от време потомците на мигрантите от втората вълна се разселват по цял свят: преди около 50 000 години достигат до Австралия, преди 45 000 години се разполагат из Сибир, а преди 15 000 години стигат и до Южна Америка. Оказали се разпилени из всички части на света, те формират нови географски изолирани групи, всяка от които с времето се сдобива със свой набор от мутации.

Голяма част от малките промени в генома по никакъв начин не е помогнала на притежателите им, но в същото време и не им е навредила. Но се срещат и такива мутации, които им дават преимущества в новите условия. Благодарение на естествения подбор тези нововъведения бързо се разпространяват сред местните популации. Например, във високопланинските райони (Етиопските планини, Тибет или високопланинското плато Алтиплано в Андите), където въздухът е по-разреден, в по-изгодна ситуация се оказват носителите на генома, който подпомага адаптирането към по-малките обеми кислород във въздуха. Друг пример: адаптацията на ескимосите към морска храна, богата на мастни киселини, за сметка също на незначителни промени в генома.



Някои мутации се утвърждават в популациите благодарение на естествения подбор без каквито и да е видими причини. Така се случва с варианта (алела) на гена EDAR. Повечето хора от Източна Азия, както и коренното население на Америка, са носители на минимум един алел 370А, при това, при много от тях се срещат и по два такива алела. А сред африканците и европейците този алел се открива много рядко.

Не съществува еднородна африканска раса

Тъй като човекът от съвременен тип се появява в Африка и дълго време просъществува само там, този континент днес притежава най-голямо генетично разнообразие, отколкото всички други части на света, взети заедно. Това се отнася и до различните оттенъци в цвета на кожата. Изследователите, изучаващи генетичните вариации, ги съотнасят към също толкова голямото разнообразие от африкански езици – там те са над две хиляди. Фотографът Робин Хамънд по примера на учените посещава пет от характерните езикови общности. „Еднородна африканска раса не съществува“, пояснява генетикът Сара Тишкоф от Пенсилванския университет. „Хората, напуснали Африка преди около 60 000 години и с времето дали началото на други народи по света, са представлявали съвсем малка част от африканското генетично разнообразие“.

Генетикът Яна Камберов от Медицинския колеж „Перлман“ в Пенсилванския университет в рамките на експеримент въвежда в ДНК на мишки източноазиатския алел на гена EDAR, за да установи ролята му в организма. На пръв поглед, мишките са си като мишки: кафеникава лъскава козина и блестящи черни очи. Но ако се вгледа човек по-внимателно, може да се забележат малки, но съществени разлики с не по-малко очарователните им събратя, без алела – козината им е по-гъста, повече потни жлези, а мастната възглавничка на млечните им жлези е по-малка.

Благодарение на мишките, за Яна сега е разбираемо, защо някои от източноазиатците, както и коренните американци са с гъста коса и голям брой потни жлези (не е установено EDAR да повлиява размера на млечните жлези при човек). Но и досега не е ясно, какво еволюционно предимство е дал новият алел на този ген. Яна Камберов предполага, че предците на съвременните жители на Източна Азия в някакъв момент са се озовали в особени климатични условия, при които по-голям брой потни жлези или гъсто растящи коси са се оказали полезни. Много вероятно е, притежателите на алела 370А да са се сдобили и с все още неизвестни на науката предимства, а установените от Яна Камберов разлики да са само външната проява на този алел. Известни са много примери, когато малка мутация може да се прояви в многобройни и най-различни форми, но само една от тях да се окаже действително полезна. А новостите може да се запазят дори и след като външните условия, довели до появата им, се променят. Яна Камберов с голямо съжаление подчертава: „Да се получат отговори на всички въпроси може, но само ако имате машина на времето“.

Често ДНК се сравнява с текст, съставен от буквите на съответните нуклеинови бази: А — аденин, C — цитозин, G — гуанин и Т — тимин. Геномът на човек, в който има около 20 000 гена, съдържа три милиарда двойки от тези основи – страница след страница текст, изписани с тези букви. Промените, благодарение на които хората от Източна Азия притежават гъсти коси, се състоят в промяната само на една база в един от гените им – вместо Т на мястото има C.



По същия начин мутацията, благодарение на която повечето европейци са със светъл цвят на кожата, представлява единична замяна в гена SLC24A5, съставен от повече от 20 бази. На мястото, където при повечето жители на Африка се намира база G, при европейците има база А. Тази мутация е открита преди десетина години от патолога и генетик Кит Ченг от Медицинския колеж на Университета на щата Пенсилвания. Установява я, докато проучва рибки данио-рерио, при кръстосването на които учените успяват да получат индивиди с по-малко наситен цвят на тъмните петна. Оказва се, че тези рибки са носители на мутация на пигментния ген, същата, както при европейците.

Изучавайки фрагменти на ДНК, извлечени от древни кости, палеогенетиците откриват, че замяната на G с А се е случила в Западна Европа съвсем наскоро  - преди около 8 000 години. „Нововъведението“ е донесено от преселници от Близкия Изток. (Много по-известна е друга тяхна иновация, донесена в Европа – земеделието). Това означава, че хората, живели преди това в Европа – ловците-събирачи, създали прекрасните наскални рисунки в пещерите във Франция и Испания, е много вероятно да не са били със светла кожа, а по-скоро – смугли. Освен това, изследванията на древна ДНК свидетелстват, че много европейци с по-тъмна кожа от онези времена са били със сини очи; днес такава комбинация от тъмен цвят на кожата и сини очи е много рядка.

„Генетичните изследвания потвърждават, че през цялата човешка история популациите често са се смесвали и замествали, а това означава, че представите ни за расите в миналото в голямата си част са абсолютно неверни“, заключава Дейвид Рейч, палеогенетик от Харвардския университет, автор на излязлата наскоро книга Who We Are and How We Got Here („Кои сме ние и как сме се оказали тук“). По думите на Дейвид Рейч, не е възможно да се изведат типични черти, присъщи на популацията на конкретен регион: когато в изолация се „натрупат“ различия, новите миграционни процеси и изтласкването са размивали или направо заличавали тези различия.

Какъв е „цветът“ на вашите предци?

32% северен европеец
28% южен европеец
21% жител на Африка
14% родом от Югоизточна Азия / Северна Америка

Търсенето на отговор на въпроса „Откъде сме родом?“ започва от библейски времена. В наши дни интересът към генеалогията се подклажда от успехите на съвременната генетика, която ни позволява да вплитаме личните истории в потоците на големите миграционни процеси на цялото човечество. Шестима американци проверяват „расовата“ си принадлежност по ДНК и резултатите (посочени по-горе в проценти) се оказват практически еднакви. Но всеки от тези хора си има своя история. Бренда Юркоски още преди тестването е наясно, че сред предците ѝ са третият американски президент Томас Джеферсън и Сали Хемингс, негова робиня и любовница. „Прадядо ми от четвърто коляно (Томас Джеферсън) извежда формула, по която може да се определи бял ли си или черен – разказва тя. – Аз попадам в категорията „квартерон“. Квартерон, според тази класификация, означава, че само един (или една) от дядовците/бабите е принадлежал(а) към „небялото“ население.



В съвременния свят цветът на кожата е с големи вариации, а промените са свъразни най-вече с географската ширина. Близо до екватора тъмната кожа е спасение от ултравиолетовите лъчи. Зад полярния кръг проблемът е точно противоположен – там заради недостигът на слънчево греене, по-светлия цвят на кожата позволява на организма да синтезира повече витамин D. Оттенъка на кожата се определя от взаимната „работа“ на няколко гена. При различните групи хора той се обуславя от различни комбинации на алелите. Някои африканци, например племето мурси в Етиопия, имат черна като смола кожа, докато, например, при народа кой-коин кожата е с цвят на мед. За голяма изненада на учените, много тъмнокожи жители на Източна Африка се оказват носители на „светлия“ алел в гена SLB24A5 (изглежда, че е попаднал в Африка от същото място, откъдето е пренесен и в Европа – от Близкия Изток). Населението на Източна Азия, на свой ред, притежава светли оттенъци на кожата, но техният геном съдържа „тъмния“ алел в гена. Кит Ченг се опитва да разбере, защо и как се случва това, като продължава да проучва рибките данио-рерио. „Но това не е никак лесно“, категоричен е Ченг.

Когато хората говорят за раси, те обикновено имат предвид цвета на кожата, но едновременно с това и нещо повече. Всичко това е отзвук от наследството, оставено ни от хора като Самюъл Мортън, изградил „науката“ за расите най-вече за да пропагандира собствените си предубеждения. Съвременната наука е достигнала до извода, че видимите разлики между хората са резултат от стечение на обстоятелствата в миналото, и ни показват само доколко различните популации са се приспособявали към особеностите на слънчевото греене. И нищо повече.

„Често мислим, че като знаем какъв е цветът на кожата на човек, знаем за него всичко“, обяснява Хайдър Нортън, молекулярен антрополог от Университета в Синсинати, която специализира в областта на пигментацията. „Смятам, че е важно да се разказва на хората, че разликите [в цвета на кожата], които виждаме, се обясняват много просто – при мен на определено място в гените е налична нуклеиновата база А, а при другите – базата G“. Секвенирането на генома позволи на учените да установят миграционните пътища на човека в миналото. Освен това, сега всеки с помощта на генетичен тест може да проследи историята на предците си и сам да се убеди каква невъобразима смес на раси представлява самият той. „Това, че расата е просто измислено понятие, съвсем не означава, не хората не могат да бъдат разделени на групи или че всички сме еднакви“, казва Анита Фоумен от Университета на Уест Честър. „Напълно възможно е да намерим нови понятия, които да ни позволят да определяме общи черти по разликите във външния вид на хората“.

Елизабет Колбърт National Geographic (№175, април 2018 г.)


-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...