27.5.17

През 34-те години, през които той управлява Първата българска държава, границите на царството ни достигат до три морета – Бяло, Адреатическо и Черно море. Държавата е най-мощната сила в източната част на Европа, а по-късно царуването му е определяно от историците като Златен век за българската култура. 

През 864 или 865 година се ражда третият от синовете на българския цар Борис I. Точната дата на раждането на Симеон е неизвестна; за нея се съди по две писма на константинополския патриарх Николай Мистик, според които през 923-924 година Симеон е на възраст от 60 години. Раждането на бъдещият велик български цар съвпада с времето, по което баща му Борис I извършва покръстването в българските земи.

За младежките му години също се знае малко. Позовавайки се на сведения от чужди източници научаваме, че десетина години – около 878-888 година – прекарва в столицата на Византийската империя, където получава отлично за времето си образование. Според някои автори Симеон е личен ученик на титан като патриарх Фотий. 

Около 888 година Симеон се завръща в България и се установява в новоучредения княжески манастир в Преслав. Там, заедно с други монаси под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски. По същото време Борис I се оттегля от управлението и поставя на българския трон най-големия си син – Расате (Владимир). Опитът на Владимир да възстанови езическите порядки в държавата, както и вероятният съюзнически договор, който сключва с императора на Свещената Римска империя и е насочен срещу Византия, принуждава Борис I да се завърне на трона, за да свали и накаже Владимир. На негово място за нов самодържец на българите е посочен Симеон. Няма данни, защо е избран той, вместо втория син – Гаврил.

Още на следващата година, след възкачването му на престола, на Симеон се налага да води военни кампании. Дългият период на мир с Византийската империя, установен от Борис I, приключва, след конфликтната ситуация, създала се около преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. През есента на 894 година Симеон предприема военна офанзива. Настъпва на юг без да среща особена съпротива, защото по това време основните сили на византийските армии са насочени в Анатолия, където воюват с Абасидския халифат. Симеон сразява изпратените да го спрат войски от императорската гвардия, но сам на своя страна е принуден бързо да се завърне на север, за да спре нападение от страна на маджарите. Но двата сблъсъка на българските армии с маджарските са катастрофални и скоро необезпокоявани маджарите опустошават държавата чак до столицата Преслав.

През 895 година Симеон постига примирие с Византия, а в същото време и маджарите се изтеглят на север от Дунав. Но още през следващата 896 година Симеон отново атакува маджарите, и заедно със съюзниците си печенеги, ги разгромява в битката при Южен Буг. Същата година предприема и поход срещу Византия, под предлог, че не всички български пленници са освободени, както се изисква от примирието, сключено година по-рано. Набързо събраната византийска войска е разгромена в битката при Булгарофигон. Налага се император Лъв VI да въоръжава мюсюлмански военнопленници, за да спре и отблъсне Симеон от Константинопол. С това се слага край на войната. Империята е задължена да плаща на българите годишен данък, а територии между Черно море и Странджа са вписани в границите на България.

Сключеният договор устоява и се спазва от двете страни до смъртта на Лъв VI през 912 година. През следващите години вътрешните борби за властта във Византия отслабват държавата и Сиемон на практика принуждава южните си съседи да се отнасят с най-дълбоко уважение към България. През 917 година Симеон подготвя нов военен поход срещу Империята. Първи обаче започват военна кампания византийците. Армия, водена от Лъв Фока, настъпва на север, а подкрепа ѝ оказва и флотилия, командвана от Роман Лакапин. Армията спира за да се прегрупира край Ахелой. Симеон бързо се придвижва срещу навлезлите в границите на държавата му ромеи и на 20 август 917 година ги разбива в битката при Ахелой. Планираното от византийците нападение на печенегите от север се проваля и армията на Симеон настъпва към Константинопол. Лъв Фока губи и сражението край Катасирти, близо до византийската столица. След като унищожава и една последните военни части, Симеон се завръща победоносно в България.

Нов мир с Империята е сключен през 924 година, след като българският цар преговаря с Роман Лакапин на Златния рог. Договорът отново задължава Византия да плаща данък на България, но някои градове по черноморския бряг се връщат във владение на Империята.

Докато води всички военни кампании Симеон успява да създаде в българската държава условия, при които културата и най-вече литературата да превърнат България в духовен център на Европа. Политиката на Симеон е продължение на започнатото от баща му дело. В Преславската и Охридската книжовни школи са поканени учени и писатели. Самият цар е сред личностите, движещи възхода на българската култура. Симеоновият златен век се свързва със създаването на първите оригинално български богословски и светски литературни произведения, като  „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ на Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър. Личният принос на Симеон към този разцвет на литературата е възхваляван от съвременниците, например в сборника „Златоструй“ и в Симеоновия сборник, към който самият цар пише едно приложение.

Столицата на България Преслав процъфтява и се превръща в религиозен и културен център. Строителството на църкви, манастирски комплекси и самият царски дворец в Преслав са само външната демонстрация на могъществото на държавата, която преживява своето върхово териториално разширение и духовен разцвет. Победите на Симеон на бойното поле му позволяват да укрепи международния авторитет на България. Оставя след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, властта вътре в държавата е силна и това позволява да се провежда стабилна вътрешна политика, на база на която е постигнато политическо, религиозно и културно обединение на българите.

И все пак, многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия. Независимо от това Симеон I остава в българската история с прозвището „Велики“, а управлението му е определяно като „Златен век“ заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната.

Симеон Велики почива на 27 май 927 година в двореца в Преслав. Предполага се, че е повален от инфаркт. На трона го наследява синът му Петър I, който започва управлението си под регентството на вуйчо си Георги Сурсувул.

0 коментара:

Публикуване на коментар