6.10.16

Името му остава в българската история като синоним на силно управление, за съжаление завършило с жестока драма. Само 4 години след смъртта му първата българска държава, която по негово време е достигнала до най-големите си териториални владения, се срива и потъва във Византийската империя.

Точната дата на раждането на Цар Самуил не е известна. За ранните години от живота му не е известно много. Ражда се в семейството на болярина Никола и съпругата му Рипсимия. Има още трима братя и всички носят имена на библейски личности – Давид, Мойсей и Арон. През 968 година България е нападната от русите, начело с княз Светослав, който овладява североизточната част на страната. Българският цар Петър умира на 30 януари 969 г. През същата година Светослав е принуден да се завърне в страната си, която е връхлетяна от печенегите. През лятото на 969 г. той предприема втори поход отвъд Дунава.

 Най-ранната поява на комитопулите в средновековните хроники е едно широко дискутирано известие на летописеца Скилица. Според него Давид, Мойсей, Арон и Самуил,„синове на един от велемощните комити,“ започнали да бунят България, което наложило завръщането на Борис и Роман в родината им.
Следват години на интриги и борба за надмощие. Недостатъчните извори на данни позволяват да се правят само предположения за протичането на събитията и за формата на управление в незавзетите от ромеите български земи. Прието е да се смята, че четиримата братя си разпределят властта върху тези територии. Давид ръководи българските територии в Тесалия и южна Македония.  Мойсей се установява в Струмица.  Арон поема властта над Средец. Най-малкият брат, Самуил, управлява Видин (според други историци – Преспа). Смята се, че на Самуил се пада задачата да подготви освобождаването на изгубените български земи на североизток. Главната цел и на четиримата братя обаче е да укрепят държавата и да си върнат изгубените български земи.

Благоприятният момент за възвръщане на превзетите български територии настъпва след смъртта на византийския император Йоан Цимисхий през 976 година. Около 978 г. двамата синове на цар Петър – Борис и Роман, които са пленени от византийците при превземането на Преслав през 971 г., се завръщат в България при не съвсем изяснени обстоятелства. На границата Борис е убит по грешка от български граничар, който е заблуден от византийските му дрехи. Борисовият брат Роман успява да обясни кой е, отведен е при Самуил във Видин[46] и е провъзгласен от комитопулите за цар, а Самуил става първи пълководец на България. Цар Роман оставя управлението в ръцете на Самуил, а той се занимава най-вече с църковни дела. Самуил настъпва срещу Византия, като на юг достига чак до Пелопонес.

След смъртта на Давид и Мойсей, Арон е най-възрастният от вече двамата братя. Той ръководи българските земи, които се намират най-близо до Тракия, и император Василий решава да се насочи към него. Арон обаче иска да спре войната с Византия и постепенно да си осигури самостоятелна власт, като отстрани по някакъв начин брат си Самуил.  Споразумението между Арон и Василий II предвижда сродяване между двамата. Арон избира за своя жена сестрата на Василий II. От Цариград е изпратен севастийският митрополит, който вместо сестрата на императора води със себе си неизвестна никому жена. След като измамата е разкрита митрополитът е изгорен жив, както твърди арменският летописец Асохиг. Когато византийският император разбира за стореното, събира армия и се насочва към прохода Траянови врата, преминава го и обсажда Средец. Обсадата продължава 20 дни и се превръща в предизвестие на катастрофата, която очаква ромеите. Българите успяват да опожарят обсадните машини и взимат голяма плячка. Василий II решава да отстъпи към Филипопол, но пътят му минава отново през Траянови врата, където българите на Самуил, притекъл се на помощ на своя брат, вече го причакват. Почти цялата византийска армия е унищожена или попада в плен. Самият император оцелява по чудо. Според повечето извори това сражение се състои на 17 август 986 г.

Стремежът на Арон към самовластие и тайните му преговори с Василий II водят до раздор между двамата братя, който завършва с избиването на Арон и целия му род. Единствен оцелява синът му Иван Владислав, защото за неговия живот се застъпва Самуиловият син Гавраил Радомир. След смъртта на Арон, цяла България минава в ръцете на Самуил.

През 997 година достига вест, че плененият български цар Роман е починал в катакомбите на Цариград. През същата година Самуил се обявява за цар на българите.

По време на царуването си Самуил води експанзионистична политика. Започва с военна кампания срещу сърбите, после следва “дипломацията” на династичните бракове. Годините са бурни и докато Самуил е зает на западните граници, ромеите успяват да превземат старата столица Плиска, Преслав и крепостта Дръстър. Самуил е принуден да се прости и с Верея, след като император Василий II се насочва на юг с цел да си върне завзетите територии в Тесалия. През това време Самуиловият син Гавраил Радомир е сватосан за дъщерята на унгарския крал Геза. Двете държави стават съюзници, но всичко се променя, когато Геза умира и противниците му са подкрепени от българският болярин Охтум, който е областен управител на българските територии отвъд Дунав.

След поредица от трудни битки през 1002-1004 година българите успяват да сломят ромейската армия. Голяма част от териториите на България са включени отново в пределите й под властта на цар Самуил. Периодът между 1004 и 1014 година е белязан от нескончаеми военни кампании, в които българите успяват да отстояват териториите си. За да се стигне до фаталният месец юли на 1014 година.

На 29 юли 1014 година, решен да сложи край на непрекъснатите нападения от страна на византийците, Самуил строи мощно отбранително съоръжение в прохода край днешното село Ключ – мястото, откъдето най-често нахлуват войските на Василий II. След няколко неуспешни опита да превземе изградената дема (преградна стена) византийският император е почти готов да се откаже и да се оттегли. Тогава се намесва пълководецът Никифор Ксифий, който успява да открие таен път и обхождайки стената, напада българите в гръб. Във византийските хроники е записано, че след съкрушителната битка при Ключ са пленени 14-15 хиляди български воини. Всички са ослепени по заповед на Василий II, като едва един на всеки 100 е оставен с едно око, за да води останалите осакатени българи по обратния път към дома. При гледката на ослепената си войска Самуил вероятно получава сърдечен удар. Това може би е и причината за преждевременната му смърт на 6 октомври 1014 година. 

За варварският акт с ослепените хиляди българи Василий II получава прозвището “Българоубиец”. Смъртта на Самуил довежда и до тоталното отслабване на българското царство, което успява да просъществува още само 4 години. През 1018 година първата българска държава окончателно е покорена от Византийската империя и престава да съществува до 1185 година, когато държавността е възстановена след въстанието на братята Асен и Петър.

През 1969 година гръцкият археолог професор Николаос Муцопулос по време на разкопки в базиликата „Свети Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанското езеро открива е десния наос четири богати погребения, три от които ограбени още в Средновековието. Въпреки отсъствието на надписи Муцопулос предполага, че това са гробовете на Самуил, племенникът му и последен владетел на първото българско царство Иван Владислав, зет му Иван Владимир и синът му цар Гавраил Радомир.


0 коментара:

Публикуване на коментар