На този фон в Китай се случва онзи процес, който наричаме "Културната революция". И понеже в Поднебесната мащабите винаги са по-големи, то и революцията на Мао е грандиозна и по обхвата си, и по последиците.
Малко предистория. През 1949 година в Китай властта е превзета от комунистите. След като провеждат аграрна реформа и раздават земя на селското население, новите управници предприемат и национализация на търговските и промишлените предприятия в страната. Китай започва да се развива бурно и резултатите са впечатляващи. Но застаналият на чело на комунистическата партия на Китай Мао Дзедун не е доволен от темповете. През 1958 година той обявява курс към т.нар. “Голям скок”, който за кратко време трябва да превърне страната в челник на социализма. И както всяка икономическа доктрина, която се опира не на реалностите, а на ентусиазма на масите, “големият скок” се оказва голяма измислица.
Едновременно с това отношенията между Китай и Съветския съюз се обтягат до степен, която мнозина историци наричат “враждебни”. На този фон в края на 1965 година Мао Дзедун започва все по-яростно да настоява за “изостряне на класовата борба” и за “борба с проявите на ревизионизъм в Китай”.
На 16 май 1966 година Политбюро на Китайската комунистическа партия публикува директива, изготвена под личното ръководство на Мао, в която се казва: “Тези представители на буржоазията, които са се промъкнали в Партията, правителството, армията и в други сфери на обществото ни, са банда контра-революционери и ревизионисти. Когато условията им го позволят, те ще обсебят политическата власт и ще преобърнат диктатурата на пролетариата в диктатура на буржоазията. Някои от тях вече са ни известни, други все още не сме разкрили. Все още сред нас има такива, на които вярваме и които дори подготвяме да ни наследят, хора като Хрушчов, например, които все още са заедно с нас. Партийните комитети на всички нива следва да са нащрек за такива хора”.
Този текст, известен като “Директивата от 16 май”, обобщава идеологията на Мао и става неговото “оправдание” за "Културната революция". Ефектът му е, че насажда трайно в масовото съзнание, че враговете на комунизма са не само извън, но и вътре в партията и “развяват червеното знаме, за да се противопоставят на червеното знаме”. Както във всяка революция, така и тази започва с бурни и абсолютно неконтролируеми процеси. Мао Дзедун ясно си дава сметка, че никой лидер, даже и най-авторитетният, не е способен сам да осъществи каквато и да е революция. Нужни са му енергията на масите и ентусиазмът, а такива в Китай по онова време не липсват.
През юни-юли 1966 година студентите от всички ВУЗ-ове в Пекин масово се включват в “борбата срещу враговете” в партийните и административни ръководства на висшите училища. Начините за водене на “борбата” са много, но и много бързо преминават от мирните форми на осмиване и разобличаване, към репресиите и насилие. Партийните шефове са принуждавани да присъстват на безкрайните масови митинги, където биват разобличавани като контрареволюционери. На вратовете им окачат плакати с оскърбителни надписи, надяват им картонени шапки с изписани “прегрешенията” им срещу партията…
В действителност започва една “революция в революцията”, в която масите се разправят с партийната и държавна върхушка. Тези процеси протичат под прякото ръководство на най-левите лидери и самият Мао. Привържениците на председателя са убедени, че ако всичко се остави “както си е”, то заплахата за възраждане на буржоазията и реставрацията й са неизбежни.
Активността на студентите и готовността им да защитават революционната линия подсказват на Мао Дзедун идеята да заложи на този етап на Културната революция на ентусиазма на учащите се. Подобно нещо се случва в Париж през 1968 година, където отново студентите и учениците са в основата на масовите вълнения, и за които примерът на Мао е вдъхновяващ. Но в Европа левите сили и студентите претърпяват загуба, докато в Китай се сдобиват с реални, при това не малки успехи.
Появяват се “хунвейбините” и “цзаофаните” – организации на учащите се и на работниците. Първите в превод са “червеноармейци” (“червени стражи” буквално), вторите са “бунтари” и тяхната задача е да провеждат Културната революция в промишлените предприятия и заводите. По това време се ражда и дадзибао – нещо средно между стенвестник и дъска за обяви. Написаните на ръка с огромни йероглифи “вестници” са онази нетрадиционна форма, която Маоистите изнамират и ползват много ефективно в “борбата с враговете с партиен билет”.
Културната революция продължава до смъртта на Мао Дзедун. За периода между 1966 – 1976 година от приумицата на Председателя по един или друг начин са засегнати 200 милиона души. Скрита зад измислените заплахи от възможната “реставрация на капитализма” и “борбата с вътрешните и външни ревизионисти” остава основната цел на Мао Дзедун – дискредитиране и унищожение на политическата опозиция и установяването на едноличен режим на управление.
По време на “Великата пролетарска културна революция” на китайската култура и на обществото са нанесени неоценими щети. От унищожаването на древни исторически паметници, книги, картини и храмове, до физическото заличаване на милиони хора – всичко това, само “за да не допуснем ревизионистите да заличат нашите идеали”.
През 1981 година ЦК на КПК излиза с решение, което хвърля цялата вина за културната революция върху Мао Дзедун и поддържащите го партийни групировки.
"Културната революция" не е и не може да бъде революция или социален прогрес – в абсолютно никакъв смисъл… тя е хаос, предизвикан отгоре по вина на ръководителя и с използването на контрареволюционни групировки, хаос, който донася сериозни бедствия за партията, държавата и целият многонационален народ”, се казва в решението на ЦК. С обявяването им за “контрареволюционни” комунистическата партия легитимира властта си в новите условия на пазарна икономика в Китай.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар