26.5.17

Настръхват ли ви косите, когато чуете думата Инквизиция? Вероятно не, но е имало времена, в които споменаването на безобидната латинска дума за следствие е предизвиквала ужас.

Още със зараждането си – във времената, когато Христовите апостоли са живи – християнството започва вътрешната битка за това, кое точно е правилната вяра и кое е далеч от нея. Ранните християни освен външния враг в лицето най-вече на римските императори, трябва да се справят и с теченията вътре в църквата. Различното тълкуване на светите писания води до възникването на множество трактовки, които започват да наричат ереси (от гръцката дума ерес – избор, т.е. подразбира се грешен избор). Догматичните правила и норми съответно получават другото наименование – ортодокласни (пак от гръцката дума ортодоксия – правилната гледна точка).

През ХII век, по настояване на Фридрих Барбароса, папа Луций III въвежда система за провеждане на следствие, разпити и съдебни процеси, свързани с религиозни дела. Използвайки стародавната практика, папата с декрет задължава епископите при назначаването им на ново място, да избират измежду местните хора такива, които да откриват и докладват за всички престъпления в енорията, свързани с църковни дела. За тази цел е разработен и специален образец на въпросник.

През 1215 година папа Инокентий III създава специализираните църковни съдилища, които наричат „Инквизиция“ (от латинската дума inquisitio – следствие, разследване, изследване).
Църковният трибунал, на който са делегирани правата по „разкриване, наказване и предотвратяване на ересите“ е учреден с папската була Declinante jam mundi от 26 май 1232 година. С този документ папа Григорий IX изпраща инквизитори в Арагон (Испания) с поръчението да изкоренят ширещата се в региона катарска ерес. Това поставя фактически началото на онази институция, която само след два века ще се превърне в ужасяващата Испанска инквизиция. С организацията и цялото управление формално са натоварени „хрътките Господни“ - монасите от ордена на св. Доменик. Тази длъжност доминиканските монаси изпълняват и до днес.

Инквизицията достига апогея си в края на XV век. През 1478 година крал Фердинанд и кралица Изабела, с одобрението на папа Сикст IV, учредяват формално Испанската инквизиция, която се превръща в най-жестокото и ужасяващо оръдие за терор и подтискане на инакомислието. Пет години по-късно начело на испанските инквизитори застава Томас де Торквемада (всъщност, правилното испанско произнасяне на името е Торкемада, но се е наложило немското изписване Торквемада). На титулувания като Велик инквизитор до голяма степен се пада “заслугата” за ужасните асоциации, които думата инквизиция предизвиква у хората. Не, че и по-рано методите за разпити не са ужасни.

Съвсем в духа на епохата е показанията да се изтръгват или със заплахи, или с прилагане на мъчения. Но испанските инквизитори достигат до невиждани висоти – масови репресии, които в по-голямата си част служат не толкова в защита на чистотата на вярата, колкото за разправа с политическите противници на короната и държане в подчинение чрез страх на обикновените хора.

Инквизицията като орган, призван да защитава устоите и догмите на вярата вътре в християнството съществува и днес. В края на XVIII и началото на XIX век влиянието на институцията върху светските дела намалява. След революциите в Европа и навлизането в обществото на буржоазните отношения, постепенно функциите й биват строго ограничени до вътрешните рамки на църковните дела. В началото на ХХ век се преименува на Свещена Конгрегация за доктирната на вярата, а по-късно и само до Конгрегация за доктирната на вярата.

По традиция на чело на Конгрегацията стои кардинал, който е член на ордена на доминиканците.

Сред многото „заслуги“ на Инквизицията е съставянето и на „Индекс на забранените книги“ (Index Librorum Prohibitorum), в който от 1529 година биват вписвани всички публикации, които Римокаталочиеската църква смята за опасни – както за институцията, така и за отделните хора. Индексът се обновява постоянно и включва освен заглавията на „лошите книги“, така и правилата за продажба, четене и цензурирането им изобщо.
„Индексът на забранените книги“ е отменен като официален задължителен документ на Римокатолическата църква едва от Втория ватикански събор през 1966 година.

0 коментара:

Публикуване на коментар