29.5.17

Много историци смятат този момент в историята за граница между епохата на Средновековието и началото на Възраждането. В подкрепа на това си виждане те излагат тезата, че на първо място рухва старият религиозен ред, а от друга – навлизат нови технологии и коренно се променят тактиките във воденето на военни действия.

Става дума за падането на Константинопол през 1453 година. Това – според наложилото се сред историците мнение, е моментът, в който Средновековна Европа с нейният установен християнски религиозен обществен живот е подложена на жесток удар. Принудени да бягат от рухналата Византийска империя, хиляди гръцки учени пренасят културните и политически традиции на запад и старият континент получава нов творчески прилив, който го вкарва в епохата на Ренесанса.

На 29 май 1453 година войските на султан Мeхмед II Завоевателя превземат Константинопол. До падането на последната твърдина на Византийската империя се стига след поредица от събития, всяко от които се наслагва върху резултатите от предишни. В средата на XV век Византийската империя е в жесток упадък. От огромната територия, която владее по-рано, са останали само столицата Константинопол с прилежащите към града селскостопански поселения и няколко полунезависими владения в Егейско море. Императорите крепят властта си предимно чрез дипломация с османците и Западна Европа.

Вероятно още с възкачването си на престола през 1451 година султан Мехмед II си поставя за цел да превземе града на Константин. В простиращия се на двата бряга на Босфора град султанът вижда заплаха за връзките между азиатските и европейските владения на Османската империя. След щателна подготовка Мехмед II предприема решителната атака срещу Константинопол в началото на пролетта на 1453 година. Още през лятото на 1452 година по заповед на султана на европейския бряг на Босфора е издигната крепостта Румели Хисар, която има основна задача да контролира трафика през пролива.

Същинската обсада на града започва в началото на април 1453 година, веднага след Великденските празници. Войските на Мехмед II наброяват около 120 000 редовна войска, 20 000 башибoзук – опълчение, съставено предимно от наемници от други националности, и няколко хиляди тиловаци. Срещу тази сила император Константин XI Палеолог успява да събере 7 500 души за отбрана на града. Градът разчита най-вече на непристъпните си защитни стени и на защитата по море, която му осигурява самото географско разположение. Въпреки че разполага с мощен флот Мехмед II не е в състояние да стовари войски в северната част на крепостта. Проливът се защитава от яка желязна верига, която не позволява на турския флот да навлезе в залива Златния рог.

На 9 април войските на султана започват артилерийски обстрел на крепостните стени в района около руслото на река Ликос. Канонадата не спира няколко седмици. Въпреки това, пораженията са съвсем малки, заради факта, че турските оръдия постоянно затъват в калната почва. Тогава на бойното поле се появяват две мощни оръдия – бомбарди, значително превъзхождащи по мощ обикновените артилерийски топове. Едната от тях е изработена от известният по онова време инженер от унгарски произход Орбан. Бомбардата е кръстена „Базилика“, дулото й е дълго 8 – 12 метра, калибърът й е между 73 и 90 сантиметра и стреля с 500-килограмови гюлета.

След близо два месеца обсада на стените край руслото на Ликос са нанесени значителни поражения. Султан Мехмед II назначава решителният щурм на града за 29 май, вторник. Предният ден, понеделник, е наредено на всички войници да почиват и да се готвят за решителната атака. Щурмът започва три часа преди разсъмване на 29 май. В Константинопол е обявена тревога и всички, които могат да се бият, заемат позиции по крепостните стени. Самият император Константин лично участва в боевете, като се бие сред защитниците на падналите стени край врата на св. Роман. Турците търпят значителни загуби. Султанът праща в първата вълна на атаката башибозука, за да намали защитните сили на византийците. Атаката е отразена, като само в района на Ликос башибозуците упорстват. Защитата в този район се води от Джустиниани Лонго. След два часа битка турските командири нареждат на башибозука да отстъпи. През това време артилерията открива огън по стените, а в атака е изпратена втора вълна, този път от редовната турска войска. Атаката е по цялото протежение на крепостните стени от крайбрежието на Мраморно море до река Ликос. През това време артилерията води плътен огън по стените.

Ромеите успешно отбиват атаките. Малко преди разсъмване огромната бомбарда „Базилика“ нанася съкрушителен удар по укрепленията и отваря огромна дупка в крепостната стена.
Тогава започва третата атака. Елитните еничарски части са доведени до защитния ров лично от Мехмед II и започват щурм в две направления – срещу квартала Влахерн и в района на Ликос. На онова място, където стените на Влахернския квартал се съединяват с основните градски укрепления, турците откриват тайната порта Керкопорта, която защитниците ползват по време на обсадата за да могат да напускат обградения град. През тази порта еничарите проникват в града.

По това време в района на Ликос е ранен командващият отбранителните войски в този участък Джустиниани Лонго. Когато войниците му тръгват да го изнасят от бойното поле, много от генуезките защитници изпадат в паника и напускат позициите. Срещу напиращите през огромната дупка орди остават само венецианските наемници и водените лично от Константин гръцки войници. Турците се възползват от настъпилата суматоха и малък отряд успява да пробие през редиците на защитниците. Император Константин с група от най-верните си хора тръгва в контраатака, но пада убит в ръкопашния бой.

Предните турски отряди достигат до вратите и ги отварят. Градът пада.

Мехмед II Завоевателя влиза в Константинопол на другия ден, 30 май. Когато му докладват, че е открито тялото на император Константин, султанът нарежда главата му да бъде набучена и изложена на градския хиподрум, а тялото му да бъде погребано с всички полагащи се почести.

Смъртта на Константин XI Палеолог бележи края и на Византийската империя. Земите ѝ са включени в състава на Османската държава. Гърците получават относителна автономия, като начело на самоуправляващата се община е поставен Константинополският патриарх, лично отговорен пред султана. Самият султан се смятал за правоприемник на византийския император и приема титлата „Кайзер-и Рум“ (Цезар на Рим). Любопитното е, че тази титла е носена от всички следващи султани, чак до Първата световна война.


0 коментара:

Публикуване на коментар