В Ница, в едно от най-красивите места по Лазурния бряг, има паметник на големия италиански герой Джузепе Гарибалди. Поставянето на паметника е свързано не само с близостта на Италия, до границата с която има само няколко десетки километра. Поводът е далеч по-тривиален – големият революционер е родом от този град.
Джузепе Гарибалди се ражда на 4 юли 1807 година в семейството на моряка от генуа Доменико Гарибалди. Син на моряк, живеещ край брега на морето, не може да тръгне по друг път, освен по стъпките на баща си. От юношеските си години Джузепе обикаля с търговски кораби Средиземно и Черно море. Талантът му го издига и още на 25 годишна възраст той вече е капитан на бригантина.
Животът на Гарибалди се променя драстично заради… Русия. През 1833 година капитан Гарибалди пристига в пристанището Таганрог, където съдбата го среща с италианския политически емигрант Джовани Кунео, който успява да увлече младият морски вълк по идеите за обединение на Италия, освобождаването й от австрийска власт и установяване на република в бъдещата единна Италия.
Отново му се налага да е моряк, но вече в ново качество. Гарибалди постъпва на служба при владетеля на Тунис като пират. Корсарът Гарибалди се оказва не по-малко способен, отколкото капитанът на търговски кораб. Но не се блазни нито от златото, нито скъпоценностите – мечтата му е да се бори за свобода и справедливост.
Това тласка Гарибалди да замине за Южна Америка, която кипи от революционни идеи. Присъединява се към въстаниците “фарапус” (окъсаните), които се сражават срещу правителствените сили в Бразилия. По това време среща красавицата Анита, която става негова съпруга.
През 1841 година Джузепе и Анита се преместват в Уругвай и се заселват в Монтевидео. Известно време Гарибалди се занимава с търговия и е директор на училище. Това обаче не продължава дълго. Когато през 1842 година в Уругвай избухва гражданска война, Гарибалди застава на страната на уругвайските “колорадос” (червените), оглавява техният флот и сформира “Италианския легион”. Тогава се появява и “фирменият знак” на Гарибалди и неговите воини – червените ризи, по които ще ги различават по-късно и в Европа.
Като командващ флотилията, която е по-скоро пиратско, а не бойно формирование, Гарибалди всява в капитаните на търговските кораби такъв страх, че славата му в Южна Америка по нищо не отстъпва на легендарния капитан Флинт.
Шест години Гарибалди успешно воюва в Южна Америка и си печели слава и популярност. Италианецът Гарибалди обаче никога не забравя за Родината, и когато през 1848 година в Италия избухва революция, той заедно с няколко десетки съратници поема към родината.
Докато се прибере в Ница, революцията вече почти е потушена. Въпреки това, Гарибалди събира корпус от 1500 души и влиза в бой с австрийците. Силите са неравни и съвсем скоро Гарибалди и хората му са принудени да отстъпят в Швейцария.
На фона на общата слабост, проявена от италианците, мъжеството и героизма на гарибалдийците им печели огромна популярност.
От Швейцария Гарибалди и хората му се прехвърлят до Рим, където революционерите успяват да завземат властта. Гарибалди застава начело на отбраната на самопровъзгласилата се Римска република.
От февруари до юли 1849 година отрядите на Джузепе Гарибалди успешно се сражават с неаполитанците и френската армия, които се опитват да потушат въстанието, но на 3 юли Рим пада. Гарибалди с отряда си поема на север, надявайки се да продължи борбата. Противниците му вече са разбрали колко корав е Гарибалди. За разгрома на отряда му са изпратени големи сили. Скитанията на Гарибалди водят до трагедия – на 4 август 1849 година във ферма близо до Равена, в ръцете на съпруга си от малария почива любимата му жена Анита. За деветте години съвместен живот им се раждат четири деца. Синовете им Меноти и Ричоти, когато пораснат, ще се присъединят към баща си и ще се сражават заедно с него.
След като революцията е окончателно потушена, Гарибалди заминава за Северна Америка, където работи в завод, а след това се връща и към професията на капитан. През 1854 година Гарибалди се връща в Европа, купува си земя на остров Капрера и започва да се занимава със селско стопанство.
През 1859 година кралят на Пиемонт и Сардиния Виктор Емануил II, опирайки се на подкрепата от страна на френския император Наполеон III, има намерение да започне война срещу Австрия, като целта му е да освободи италианските земи. Подобна кампания се нуждае от смел, решителен и талантлив командващ. Но републиканецът по дух Гарибалди не таи особени симпатии към краля на Пиемонт и Сардиния.
Преговорите с Гарибалди се водят от талантливия политик, премиер на Сардиния и бъдещ първи министър-председател на Италия Камило Кавур. Той успява да убеди революционера да се присъедини към похода за освобождение на Италия.
През май 1859 година Гарибалди начело на корпус от доброволци и със званието генерал, дадено му от краля, влиза във войната и нанася няколко поражения на австрийците. В резултат на войната към Пиемонт е присъединена Средна Италия, но самият Гарибалди оценява постигнатото като поражение – като дар за териториалните придобивки Виктор Емануил предава на Франция родния град на Гарибалди – Ница.
В Торино е свикан първият североиталиански парламент, където по ирония на съдбата Гарибалди е избран за депутат от Ница.
Понеже никога не си е падал по дипломацията, Гарибалди произнася остра реч срещу Кавур, когото смята за един от отговорните за предаването на Ница. След това се отказва от депутатското си място, от званието генерал и заминава при въстаниците в Сицилия.
През май 1860 година започва най-успешният поход на Гарибалди — “Експедицията на хилядата”. С отряд от около 1200 бойци Гарибалди акостира в Сицилия, където застава начело на местните революционери. След като разбива неаполитанските войски, Гарибалди обсажда столицата на Сицилия Палермо и скоро влиза триумфално в града.
При всичките си републикански възгледи Гарибалди разбира, че процесът на обединяване на Италия върви около Сардинското кралство, затова се провъзгласява за диктатор от името на крал Виктор Емануил II.
Отрядът му постепенно се увеличава и достига численост от 18 000 души, а след няколко сражения под контрол на гарибалдийците минава цяла Сицилия.
През август 1860 година Гарибалди с отряда си се прехвърля на Апенинския полуостров, започвайки завоюването на континенталната част на Кралството на Двете Сицилии. Войната приключва през февруари 1861 година с пълна победа за Гарибалди, присъединяване на териториите под негов контрол към кралство Сардиния и провъзгласяването през март 1861 година на създаването на Кралство Италия.
Виктор Емануил II е във възторг и обсипва Гарибалди с всякакъв вид почести. Революционерът обаче не иска тях, а иска Рим, без който обединението на Италия е непълноценно. Кралят обаче, изхождайки от политическата ситуация в Европа, категорично е против поход към Папската област. Тогава Гарибалди постъпва по отдавна познатия начин – оказва всички почести, започва да събира нов отряд и се готви да действа самостоятелно.
Този път обаче Виктор Емануил II не само отказва да подкрепи действията му, но и изпраща срещу гарибалдийците своята армия. По време на сблъска Гарибалди е ранен и попада в плен.
Кралят обаче няма никакво намерение нито да съди, нито да екзекутира националния герой, на когото дължи много. С Гарибалди се отнасят като със знатен пленник, а за да бъде излекувана раната на крака на революционера, която се оказва много сериозна, са повикани най-добрите лекари по това време. Сред тях е и руският хирург Николай Пирогов, който успява да спаси крака и живота на революционера.
През 1866 година, когато Италия отново влиза във война с Австрия, Гарибалди пак доброволно постъпва на служба при Виктор Емануил II. Провежда няколко успешни военни операции, но после корпусът му претърпява страхотно поражение и “биткаджията” напуска войската и се завръща в имението си на остров Капрера.
Идеята за превземането на Рим не напуска мислите на Гарибалди. Международните споразумения обаче, които Италия е подписала, я задължават да спазва суверенитета на Папската област. Въпреки всичко, Гарибалди прави два опита да постигне целите си. Но и двата пъти, оглавявайки отряди от доброволци, националният герой се проваля.
Любопитното е, че самият Гарибалди през това време заедно със синовете си заминава като доброволец във франко-пруската война и се сражава на страната на французите, против които се е бил не веднъж в родна Италия, но в случая смята, че тяхната страна е правата.
През последните години от живота си Гарибалди е измъчван от болки от многобройните си стари рани. Живее на остров Капрера и все така отказва всякакви почести и награди. Все пак през 1876 година, под натиска на семейството си, приема да получава определената му от парламента на Италия пожизнена рента.
Героят на Италия, кумирът на всички революционери в Европа, Джузепе Гарибалди почива на 2 юни 1882 година на остров Капрера и е погребан там, редом до съпругата си.
Говорейки за Гарибалди, големият френски писател Виктор Юго подчертава: “Какво е Гариблади? Човек. Нищо повече. Но човек в най-висшата форма на тази дума. Човек на свободата, човек на човечността. Има ли армия? Само шепа доброволци. Има ли боеприпаси? Няма. Няколко бурета барут. Оръдия, отнети от врага. В какво е силата му? Кое му носи победите? Кой стои зад него? Душата на народите”.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар