Изглежда думите на отчаяния родител все пак са пророчески. Винсент ван Гог наистина успява, сдобива се със слава и уважение. Един от най-разпознаваемите художници на планетата е нещо, което си струва, нали? Най-интересното е, че въпреки разпространената заблуда, всичко това се случва докато е още жив, а не след смъртта му. Нещо от цялата слава успява да усети и живият, макар и в не много добро здраве, Винсент ван Гог.
Изследователят на творчеството на художника Робърт Уолъс отбелязва много точно, че „дори и най-ерудираните читатели, започвайки да четат книга за ван Гог, не могат да устоят на изкушението да открият страниците, където се разказва за отрязаното ухо. Всичко останало, освен ухото на ван Гог, читателите приемат като съвсем обикновени случки“. Затова може би е редно, да не се излиза от коловоза на клишето, но без да се навлиза в споровете за частичното отрязване на слуховия орган, понеже не е чак толкова важно кой и с какво е извършил този акт. По-интересно е да се оцени иронията на съдбата. Бащата на художника е строг протестантски проповедник, а известността на сина му в масовата култура и съзнание е изцяло в „католическата“ традиция. Или поне формално така изглеждат нещата, защото точни при католическите светци далеч повече се почитат фрагменти от мощите им, отколкото делата, които са извършили през живота си; всички катедрали из Европа са препълнени с мощите на светци.
Изобщо, цялата история с отрязаното ухо е очевидно повлияна от религията. И това може да се демонстрира, като се съпоставят два факта. Първият: Винсент ван Гог, като син на пастор и професионален проповедник, познава отлично Светото писание и в частност онзи момент от Евангелието на Матей, в който се казва: „…И ето, един от ония, които бяха с Иисуса, протегна ръка, извади ножа си и, като удари слугата на първосвещеника, отряза му дясното ухо.“ (Мат. 26:51). И вторият факт: когато разглеждаме прочутата „Автопортрет с превързано ухо“, няма как да не забележим, че превръзката е точно върху дясното ухо.
Когато настава време, Винсент тръгва на училище, но после преминава на обучение у дома, а малко по-късно сменя няколко интерната. Така или иначе, момчето не успява да завърши пълния курс на обучение, защото не съумява да се „впише в средата“ на нито едно училище. Известно време юношата работи в търговското дружество на чичо си, който се занимава с продажба на картини. Смята се, че точно по това време Ван Гог се увлича по живописта. Но кариерата му в търговията се проваля. Въпреки че е много привързан към племенника си, на чичото на Ван Гог все пак му се налага да се раздели с Винсент, който изобщо не се справя с поверената му работа.
След раздялата с търговията, Ван Гог се увлича по религията. В продължение на три месеца преминава обучение в занаята на проповедник, но отново не завършва учението и е изгонен от духовното училище заради арогантно и на моменти с изблици на гняв поведение. Това, обаче, не пречи на Ван Гог да замине като мисионер в южна Белгия, в бедно село на миньори. Животът му там не може да се нарече лек. От постоянното недохранване юношата губи повечето си зъби. От този момент насетне Ван Гог рядко може да си позволи да яде твърди храни. Мисионерската му дейност също няма успех. Увлечението на проповедника да рисува портрети на жителите на селото е прието зле от църковното началство и на негово място е изпратен друг пастор.
След неуспеха на църковното поприще Ван Гог заминава за Франция, където се посвещава на живописта. Разбира се, освен по рисуването, художникът се увлича и по жените и абсента. Пие твърде много, пуши, редовен посетител е на бордеи и кръчми и дори приема в дома му да живее едно от уличните момичета. Резултатът от тази му връзка е, че се заразява с гонорея и сифилис. Едното заболяване по онова време лекуват с чести местни промивки и поставянето на уринарни катетри, но терапията против сифилиса е далеч по-опасна. В онази епоха „френската болест“ се лекува чрез живачни бани. Отровните изпарения при процедурите не правят пациентите по-здрави – от това лечение повече от половината болни си заминават в кратки срокове.
Една от версиите, които съвременните учени лансират, е, че сифилисът може да е оказал пагубно въздействие на мозъка на художника. Именно в периода, когато Ван Гог живее във Франция, зачестяват пристъпите на гневни изблици, които вече се съпровождат и от болки зад гръдната кост. От болежките си Винсент се опитва да се избави с различни билкови отвари и още големи количества абсент. Смята се, че именно това съчетание на „лечебни средства“ е повлияло цветовата гама на картините на художника. Любовта на Ван Гог към жълтия цвят се обяснява с това, че и абсентът, и настойката от билката напръстник изкривяват цветовото възприятие и болните виждат света в жълти тонове.
Една от съвременните версии твърди, че Ван Гог е успял да се разхожда толкова дълго с кървящото отрязано ухо, защото в резултат от сифилиса при художника е имало атрофия на нервните окончания на ушите и той просто не е усещал болка.
Съвременниците на Ван Гог смятат, че случката с отрязаното ухо е следствие от угризения на съвестта, заради нападението срещу Пол Гоген. Някои местни историци обаче твърдят, че всичко опира до болестта на Маниер, от която по всяка вероятност е страдал художника. Това заболяване засяга вътрешното ухо и възпалителните процеси в органа се съпровождат от шум в ушите, отслабване на слуха, световъртеж и проблеми със запазване на равновесие. Според една от версиите, постоянният шум в ушите буквално влудявал Ван Гог и той, опитвайки се да се избави от неприятното усещане, решава да си отреже ухото. В подкрепа на това предположение се изтъкват някои писма, които художникът пише на брат си. В тях Ван Гог се оплаква от пристъпи на световъртеж, които са съпроводени с повръщане и непоносим шум в ушите. Неприятното усещане ту се появява, ту изчезва. Това са симптоми, характерни за болестта на Маниер – острите пристъпи се редуват с периоди на ремисия. Днес лечението на това заболяване е съсредоточено към отстраняване на симптомите. Използват се успокоителни средства, препарати за нормализиране на кръвообращението в мозъка и деуретици за извеждане на течностите от вътрешното ухо. Подобна терапия дава възможност да се намалят пристъпите и да се отсрочи за дълго оглушаването.
В лечебното заведение за душевно болни, където попада Ван Гог след инцидента с отрязаното ухо, лекарите му поставят нова диагноза – решават, че се касае за особен случай на епилепсия, която е съпроводена от психично разстройство. Затова му предписват… топли вани. Днешните учени смятат, че художникът е страдал от шизофрения, понеже характерните за епилепсията конвулсивни припадъци при него не са налице.
След като известно време Винсент ван Гог се съвзема и лекарите дори обмислят да го изпишат, но в ситуацията се намесва общественото мнение. Жителите на град Арл, недалеч от който се намира лечебното заведение, настояват, пациентът с опасно поведение да остане под лекарски надзор. Художникът прекарва в болницата цяла година. Продължава да рисува и със заниманието си предизвиква интерес у останалите пациенти в лечебното заведение. Разказват, че когато Ван Гог рисувал прочутите си картини, повечето пациенти се събирали около него, за да гледат как върху платното се раждат образите.
Въпреки че състоянието на художника остава нестабилно (от време навреме има пристъпи на гняв, измъчват го халюцинации и бълнува, пробва дори да се отрови с боите, с които рисува), през 1890 година Ван Гог е изписан от болницата.
В крайна сметка психичното му заболяване го вкарва в гроба. През 1890 година Винсент приключва работа по прочутата си картина „Житна нива с гарвани“. Седмица, след като я завършва, излиза на разходка, по време на която се прострелва в гърдите с пистолет, който използват за да плашат птици. Късно вечерта на 27 юли 1890 година се прибира у дома и хазяите му забелязват, че страда от силни болки. Викат лекар, който установява, че куршумът не е попаднал в сърцето. От обилната кръвозагуба, обаче, Винсент ван Гог почива в ранните часове на 29 юли. Навършил е едва 37 години. Според свидетелства на брат му, последните думи на художника били: „Тъгата ще продължи вечно“.
Уви, склонността на хората, страдащи от шизофрения, да посегнат на живота си не е рядкост. Статистиката сочи, че 40% от болните извършват поне един опит за самоубийство, и при около 10-20% от суицидните случаи в крайна сметка успяват. Често при такива пациенти се среща и самоувреждането на органи, което в съвременната медицина се нарича „синдром на Ван Гог“. В моменти на пристъп болните се опитват да се наранят или настояват да им бъде извършена хирургична операция. Днес за лечението на шизофрения се използват различни антипсихопатийни средства. Някои данни сочат, че определени препарати намаляват честотата на рецидиви на заболяването с до 10%. Освен това е необходимо пациентите да бъдат обучавани за някои социални и ежедневни навици.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар