 |
| На лунната повърхност преобладават по-младите кратери (оцветени в синьо), образувани преди по-малко от 290 милиона години. Сходна картина се наблюдава и в броя на земните кратери. |
От десетилетия учените се опитват да установят ритъма, с който астероиди се сблъскват със Земята. Обикновено за целта се изучават ударните кратери, които се образуват при подобни катаклизми. Но съществува и проблем: повечето от ранните кратери са се заличили с течение на времето, след като са били подложени на въздействието на ерозията и други геоложки процеси.
Въпреки това, изследователите са открили нов начин, който може да помогне да научим много нови неща за историята на сблъсъците на астероиди със Земята. Методът предлага да се изследват кратерите по повърхността на естествения ни спътник, защото през различните еони и двете небесни тела са преживели приблизително еднакви по интензитет колизии със скални космически късове. Освен това, Луната е „имунизирана“ срещу много от процесите, като например тектоничното движение на земните плочи, които постепенно разрушават кратерите.
„Единственото предизвикателство е да се изнамери точен метод за определяне възрастта на кратерите на лунната повърхност“, обяснява Уилям Ботке, експерт по астероидите в Югозападния изследователски център „Боулдър“, който е съавтор в изследването.
Екипът провежда изследване и анализ на повърхността на Луната, като използва инфрачервени и нормални изображения. Данните са събрани с помощта на Lunar Reconnaissance Orbiter (LRO) на NASA. След това експертите се опитват да определят възрастта на лунните кратери. На борда на LRO се намира топлинен радиометър, наречен Diviner, с чиято помощ учените могат да видят какво количество топлина се излъчва от повърхността на Луната: по-големите скални късове излъчват повече топлина, отколкото по-фината лунна почва. Съавторът в изследването Ребека Гент, планетолог от Университета в Торонто, изчислява темповете, с които лунните скали се раздробяват до по-фина почва. Така може да се установи връзката между количествата големи скални късове в близост до кратера и възрастта на самия кратер.
Използвайки методът, разработен от Гент, екипът е съставил списък и е определил възрастта на всички лунни кратери, които са се появили през последните около един милиард години.
Край по-младите кратери има повече едри камъни и скални фрагменти, отколкото се наблюдават при по-старите. Това се случва, защото изхвърлените при сблъсък с астероид късове, в продължение на стотици милиони години са се надробили на по-малки парчета и виновник за това е постоянният „порой“ от съвсем миниатюрни метеорити.
Когато екипът сравнява възрастта и броя на кратерите на Луната с тези на Земята, се натъкват на забележително откритие: оказва се, че резултатите са сходни, което поставя под съмнение хипотезата, че много кратери на Земята просто са се заличили. „Това означава, че на Земята има по-малко от по-старите кратери в най-стабилните от тектонична гледна точка региони не заради това, че са заличени от ерозия, а защото преди 290 милиона години по-рядко астероиди са се сблъсквали с планетата“, казва Ботке.
Д-р Томас Гърнън, доцент по естествени науки в Университета в Саутхамптън, който също е съавтор в изследването, казва: „Да се докаже, че по-малкото кратери на Земята означават по-редки случаи на колизии, а не се касае за заличаване от ерозийни процеси, се оказва наистина огромно предизвикателство“.
Д-р Гърнън използва доста нетрадиционна поредица от доказателства, за да „сглоби пъзела“. Той използва свидетелствата от отдавна „изгасналите“ диамантени вулкани – т.нар. кимберлитови тръби, които се простират във форма, наподобяваща морков, на няколко километра под земната повърхност. Изследванията на Гърнън показват, че кимберлитовите тръби, образували се през последните 650 милиона години в стабилни тектонично терени, до голяма степен са запазени в целостта си; това косвено подсказва, че големите ударни кратери, образувани през същия период на същите терени, би следвало да са се запазили. А с това може да се обясни и сходството в „кратерните записки“ на Земята и Луната. Освен това дава на екипа учени и увереността в правотата на твърдението, че причина за по-малкото кратери на възраст над 290 милиона години е това, че сблъсъците с астероиди са били по-малко на брой.
 |
| Най-младите кратери на Луната (по-големи от 10 км в диаметър и на възраст най-много 1 милиард години) |
В крайна сметка, обаче, анализите на екипа довеждат до откритието, че степента на образуване на кратери (т.е. – сблъсъците на астероиди със Земята) през последните 290 милиона години е била два до три пъти по-висока, отколкото през предходните 700 милиона години.
Причината, поради която се е случило това рязко увеличаване на броя на сблъсъците, засега остава неизяснена. Тя обаче може да се крие в това, че преди повече от 290 милиона години в главния астероиден пояс между орбитите на Марс и Юпитер, са се случили по-значими колизии, отбелязват изследователите. Такива сблъсъци биха могли да породят отломки, които да се насочат към вътрешните планети на Слънчевата система.
Откритието на екипа има и последици, които са пряко свързани със Земята и историята на развитието на живота на планетата, която е белязана с множество събития на колосални отмирания на едни животински и растителни видове и бързата еволюция на други. Въпреки че такива събития може да са следствие от най-различни причини, много голяма е вероятността в тях важна роля да са изиграли и сблъсъците с астероиди. По-конкретно, динозаврите започват своя разцвет преди около 250 милиона години и „като вид от самото начало на развитието си се оказват особено уязвими към катаклизми от този вид, отколкото повечето от по-ранните животински видове“, казва Гърнън.
„Може би е справедливо да се твърди, че за динозаврите това е било среща със съдбата – техният възход, но и изчезването им до известна степен са били неизбежни, заради нахлуването на голям брой скални късове от космоса, които са се сблъсквали със Земята“, пише в заключение д-р Томас Гърнън.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар