Спасителят на Западна Европа от арабското нашествие. Карл Мартел

Могъщият майордом Пипин Ерсталски (Пипин II Герсталски или Пипин Средни) управлява кралството на франките 27 години. Когато почива през 714 година, кралският род на Меровингите вече почти не играе роля в упражняването на властта, но и в рода на самия Пипин нещата не стоят по-добре и не се разминава без междуособни вражди. В хрониките от онова време са запазени свидетелства за борбите между децата му. След себе си Пипин Ерсталски оставя внук от линията на законната си съпруга и незаконният син Карл, роден от наложницата му Алпаида. Повод за раздора за наследяването на властта става това, че първородният син на Пипин, Гримоалд, е убит в църквата по време на молитва, малко преди да почине баща му. И тъй като Пипин повече обича невръстния си внук, отколкото незаконнородения Карл, властта преминава в ръцете на майката на малолетния Теобалд. Благодарение на предприемчивостта си и на военните си умения обаче, Карл, който по-късно ще бъде наречен Мартел (чука), сам си пробива пътя до върховете на властта в държавата на франките.

Според някои от хрониките, Карл Мартел се ражда на 23 август 686 година. Всъщност, точната дата на раждането му не е известна и различни източници посочват периода между 686 и 688 година. След смъртта на баща му, кралството изпада в наистина сложен период. За да избегнат сепаратистките настроения, властниците затварят Карл в тъмница, но през 716 година той успява да избяга. Събира сред австразийците отряд и в поредица от сражения успява да надделее над фризите. Провъзгласяват го за майордом на Австразия.

От тази позиция Карл започва настъпление срещу Неустрия и настоява за признаването на властта му и в тази част на Галия. До 720 година Карл успява отново да обедини и подчини Галия, а след битката при Суасон приема титлата dux Francorum (“вожд на франките”). По това време все още Меровинг продължава да носи титлата крал, но реално е абсолютно лишен от власт.



Животът на Карл Мартел е една безкрайна поредица от сражения, първо с вътрешните врагове, за да овладее властта, а след това с множеството външни за държавата му неприятели. Между 718 и 723 година Карл успява да укрепи властта си, печелейки победа след победа, но и чрез привличането на своя страна на няколко влиятелни духовници. Всъщност, нещата в религиозен план са малко по-сложни. За да печели победите си Карл се нуждае от армия, а за да се плаща на воините се налага да се раздават земи. Тъй като Пипин вече е раздал всичко, Карл е принуден да раздава имоти, принадлежащи на църквата. 


Крайната нужда налага освен предаването на църковните земи в нови владения, да се поставят на епископските катедри и лоялни на Мартел хора. Впоследствие висшите духовници се избират изключително сред роднините на Пипин. Например, архиепископските места в Реймс и Трир са предоставени на едни антрустион (високопоставен военен в армията). Било много интересно да се наблюдава как неграмотния антрустион, със златен пръстен на пръста и епископски жезъл в ръка води богослуженията. Всички антрустиони били неграмотни и владеели много добре меча, но не и кръста. Германските вождове с цените и наложниците си получавали дворците на епископите и се налагало да носят църковни одежди, но без да събличат броните под тях. Тези обстоятелства карат епископа на Реймс да недоволства, че истинската християнска религия е напълно унищожена в Галия и Германия. Впечатлението, което предизвикват сред масите тези войнствени епископи изобщо не е изгодно за авторитета на църквата.

Но същият Карл, който става причина за уронения престиж, малко по-късно се превръща в герой-защитник на вярата и църквата. И не само – отредена му е ролята на защитник на цялата западноевропейска цивилизация от новите врагове, които са далеч по-опасни от германците. Арабите – новият бич за Европа, превзели цяла Испания и насочили апетитите си към Галия. Борбата срещу тях донася на Карл прозвището Чук – Мартел.

Сарацините пред Париж

Няколко години по-рано арабите под зелените флагове на Мохамед преминават през Гибралтар. В Европа започват да ги наричат сарацини, заради неправилното изговаряне на арабската дума “шаркиюн”, което означава “източен”. Още през 721 година сарацините опустошават Аквитания. Херцогът на Аквитания е враждебно настроен спрямо Карл, който от своя страна желае аквитанцът да му се подчини. Херцог Одо Аквитански се оказва едновременно под два огъня – от юг настъпват сарацините, от север – Карл. Одо избира да се противопостави на Карл, вместо да се бие с мюсюлманите. Когато испанските араби обсаждат Тулуза, херцогът временно се вразумява и постига компромис с Карл Мартел. Обединените им войски пристигат на помощ на обсадената Тулуза и успяват да прогонят арабите. 

Четири години по-късно обаче, арабите се връщат с далеч по-многобройна войска и под предводителството на пълководеца Абд ал Рахман. Покоряват цяла южна Галия и се установяват в Нарбон, който се превръща в основна база за последващите им военни операции. От Нарбон сарацините могат да извършват набези, навлизайки дълбоко навътре в сърцето на Галия и да сеят разруха и терор.



През 732 година натискът на сарацините в Аквитания става още по-сериозен. Абд ал Рахман превзема и опожарява Бордо. Но гордият херцог Одо продължава все така да упорства и да не иска помощ от Карл. Едва след като вижда заревото от пожара на Бордо, херцогът прекланя глава и се обръща към Карл за помощ. Признава се за негов антрустион, и франките под знамената на Карл поемат към Аквитания. Арабите ги срещат край Поатие. Първата битка, в която западните християни се сблъскват с мюсюлманите, се провежда край Поатие на 10 октомври 732 година. Боевете продължават шест дни. Сраженията са отчаяни и двете страни осъзнават за какво воюват.

Битката при Поатие

Побеждава христовия кръст и с тази победа завинаги е сложен край на арабското нашествие в Галия. Арабите бягат, а спасението е не само за Галия, но и за цяла западна Европа, която е заплашена от поробване от исляма. Като резултат от победата Карл Мартел завоюва цяла Южна Галия, а единствено областта Септимания остава в ръцете на арабите. Това поражение, както и съвместната победа на хан Тервел и император Лъв III Исавър над арабите през 717 година при Константинопол, са факторите, които историците категорично описват като спасението на Европа от арабската заплаха. 

Карл Мартел поделя владенията между синовете си

Героичната победа носи на Карл прозвището Мартел (Чука). Влиянието на Карл Мартел нараства по цяла Европа. Папа Григорий III се обръща към него с молба за подкрепа в борбата срещу лангобардите, като обещава в замяна да отхвърли номиналната си зависимост от византийския император, който е поддръжник на ереста на иконоборците. Карл Мартел обаче не успява, или не пожелава, да се забърква с толкова дълбоките води на западната политика.

Малко преди да почине на 22 октомври 741 година той поделя владенията си между синовете си. Карломан получава Париж; Пипин III Къси – Неустрия, Бургундия, Аквитания и Прованс, а за най-младият Грифон остават няколко малки имения. “Спасителят на Европа” от арабското нашествие е погребан в базиликата Сен Дени в Париж, място, отредено за вечен покой на най-великите мъже на франките.

Мраморния саркофаг на гроба на Карл Мартел в катедралата Сен Дени, Париж

Половин век след смъртта на дядо си, синът на Пипин III, Карл Велики става първият западен владетел, изтръгнал Европа от тъмните векове на Средновековието, за да я въведе в първият ѝ период на възход след рухването на Римската империя – каролингския ренесанс.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>