В Александрия странникът изчаква да утихне пясъчната буря, предизвикана от хамсин – изнуряващ и носещ зной пролетен вятър. Мъдрецът шейх Халиф предрича на правоверния млад последовател на учението на Мохамед, че го чакат дълги пътища и странствания до далечни земи. Младежът поема към Мека, за да извърши важният за всеки мюсюлманин хадж. Пътят, който поема на изток през Египет, ще се окаже едно пътуване, продължило почти тридесет години и ще превърне Ибн Батута в най-великият сред пътешествениците на епохата.
Абу Абдалах Мохамед ибн Абдалах ал-Лавати ат-Танджи ибн Батута, известен като Ибн Батута, се ражда в мароканския град Танджа (съвременния Танжер) на 24 февруари 1304 година. Появява се на бял свят в семейството на благочестив шейх. След като получава много добро образование, най-вече в религиозен аспект, но включващо и юридически и светски дисциплини, през 1325 година младежът поема, за да извърши своя хадж – поклонническо пътуване до Мека, което е едно от задължителните неща, които правоверния мюсюлманин следва да извърши пред лицето на Всевишния.
„Поех на път сам, без другар, чиято дружба да ме развлича по пътя, без керван, към който да се присъединя; водеше ме решимостта и силния стремеж на душата ми, страстното желание да видя благородните светини. Реших се да се разделя с приятелите – мъже и жени, да напусна родината, както птиците напускат гнездата си. Родителите ми тогава все още бяха в разцвета на живота си, и аз, както и те, страдахме много, когато ги напусках. Тогава бях на двадесет и две“, така пише за началото на странстванията си Ибн Батута.
Ибн Батута поема по пътя на прочутия мореплавател Синбад – преплава Персийския залив и Червено море и посещава страните от Източна Африка. После отново поема по пътищата в Мала Азия: пресича Турция и след това за кратко се задържа в земите на Златната орда, оставяйки безценни сведения за живота в двора на хан Узбек.
През Хорасан и Афганистан Ибн Батута стига в султанство Делхи. Там постъпва на служба при султан Мохамед Тоглак. Остава в Индия осем години, като изпълнява длъжността на кадия, после и на факир. На 22 юли 1342 година, по негови думи, поема на дипломатическа мисия за „края на света“ – Китай. Мнозина историци обаче смятат, че тук Ибн Батута леко си измисля: съдейки по оскъдните му описания, не е достигнал до резиденцията на императора от династията Юан. Но няма никакви съмнения, че девет месеца пътешественикът прекарва на Малдивските острови. С убедеността на очевидец описва, че жените на Малдивите не са никак претенциозни и за скромни пари човек може да се сдобие с дом и харем. Той постъпва точно по този начин. Но Ибн Батута не само се развлича, а и оставя за поколенията първото писмено описание на Малдивските острови.
По време на всичките си пътувания Ибн Батута обича да посещава лекции и различни събирания на учени мъже, дискутиращи по юридически и теологични проблеми. Казано на съвременен език, получава сертификати за посещенията на такива мероприятия и „курсове“, които по-късно, отивайки на друго място, показва пред новите си домакини. Навсякъде е приеман с големи почести, което му помага да води относително разкошен живот по време на всичките си пътешествия.
Всъщност, животът и странстванията му преминават, спонсорирани от „грантове“ от владетелите на онези земи, в които се отбива. Би могло да се каже, че е еквивалент на съвременен блогер, на когото богати благодетели поемат разходите, за да го изпратят в далечни земи, а той да им разкаже за тези места, когато се завърне.
Самият Ибн Батута не може да бъде упрекнат в предубеждения спрямо религиозната принадлежност. Да, в началото на пътуванията си ревностния мюсюлманин избягва да посещава християнски земи и да завързва познанства с „друговерци“. Но още през 1334 година се оказва в Крим, в Кафа (днешния Феодосия), където за пръв път чува звъна на камбани на православен храм. От там по-късно той поема като съпровождащ ханската съпруга Баялунхатун, която е дъщеря на византийския император Андроник III и посещава Константинопол – столицата на православния свят. Там остава в продължение на месец и шест дни и отново се завръща по Волга, за да гостува на пътуващия военен щаб на хан Узбек.
През ноември 1334 година живее в Сарай Берке, а в началото на декември същата година напуска столицата на Златната орда, присъединява се към керван, с който поема на изток. Описанията, които оставя за живота в ханския двор на Ордата са много ценен за историците източник. Освен всичко друго, в ханския двор Ибн Батута чува много разкази за разположения далеч на север град Булгар, където може „да се види кратка нощ по едно време на годината и кратък ден – по друго“. Всъщност, както и в случая с Китай, историците се съмняват, че Ибн Батута достига до Средното Поволжие.
Тъй или иначе, арабският пътешественик описва, че далеч на север лежат земите и „планините на русите“, народ, „изповядващ християнството, русокос и синеок, грозен и вероломен“. Но още по-удивителни са разказите на Ибн Батута за крайния север – Страната на Мрака, където той не се решава да пътешества, заради много опасния път. „За водачи в тези земи служат кучета, които вече неведнъж са били там. Такова куче струва до хиляда динара. За шията ѝ завързват колата и всяка кола се тегли от три такива кучета. Стопанинът не бие кучетата и не им крещи. Когато поднасят храната, първо хранят кучетата, а после хората; иначе кучетата ще се разсърдят и разбягат, а изоставеният им стопанин ще умре. След четиридесет дни в пътуване, пътниците достигат до Страната на Мрака. Там те оставят стоките, с които са дошли, и отиват да спят. На следващото утро намират вместо своите стоки кожи от собол, бялки и катерици. Така става купуването и продаването. Пристигналите на това място не познават онези, с които търгуват - духове ли са, хора ли са“. Така е записал в спомените си великия пътешественик.
Ибн Батута предприема последните си пътувания в периода 1350 – 1355 година. Въпреки че е роден в Мароко, той не е посещавал земите от другата страна на Средиземно море, намиращи се все още под владение на маврите. Пътува до Ал Андалус с идеята да участва в защитата на арабските владения от поелия на поход крал Алфонсо XI. Чумата осуетява военния поход на испанците и Ибн Батута се завръща за кратко в родния Танжер. Последното му пътуване е из Африка. То е и най-голямото. През 1352 година на път за Мали пресича пустинята Сахара. Пътят е труден както заради жегата и липсата на вода в пустинята, така и заради многото разбойници. Въпреки всички трудности, в крайна сметка Ибн Батута достига до богатия град Тимбукту и се среща с манса Муса.
Завръща се в началото на 1354 година във Фес, който след епидемията от чума е новата столица на маинидския султанат. По нареждане на султан Абу Инан там започва да диктува спомените от пътешествията си на учения от Гранада Мохамед ибн Джузай. Литературната обработка на спомените му е завършена в края на декември 1355 година. От този момент насетне за живота на Ибн Батута се знае малко. Известно е, че е назначен за съдия и живее в Мароко. Там и почива през 1368 или 1369 година.
Книгата му „Рихла“ („Пътешествие“ на арабски език) се превръща в енциклопедия на характера на онази епоха. Оставя след себе си не педантичното описание на учен интелектуалец, а прагматичното описание на спомените си за красиви пейзажи, митове и легенди, и безброй приключения. Ибн Батута отделя много внимание не само на чудесата на природата и архитектурата, но и на хората, с които се среща по дългите пътища, които е пропътувал (някои посочват, че е изминал над 120 000 километра). Попълвайки колекцията на своите впечатления, великият пътешественик обогатява и съкровищницата на знанията на цялото човечество.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар