Исус женен мъж? Защо това доказателство няма да бъде прието

Какво ли щеше да е, ако споровете за религиите можеха да се решават с научни доказателства? Тази седмица израелски учен разбуни отново духовете с твърдението, че има “неоспорими доказателства, че Исус е бил женен, имал е син и… никога не е възкръсвал”. Твърдението си той базира на анализи на гробница, открита през 1980 година, и за която през 2007 година режисьорът Джеймс Камерън създава документален филм с недвусмисленото заглавие “Изгубената гробница на Исус”.

И сега какво? Въпросът е решен и край на споровете? Би трябвало да е така, ако научният свят приеме твърденията без много съпротива (изглежда почти невероятно), или ако религиозните вярвания се основаваха и приемаха доказателства. Случаят обаче не е такъв, иначе всички религии трябваше да изчезнат още през 1830 година, когато шотландският геолог сър Чарлз Лайъл открива истинската същност на геоложките процеси и “намеква”, че Земята е много, “безбожно” много по-стара от религиозните митове. С други думи, че Божията ръка не ще да е сътворила света за шест дни преди само около 6 000 години.

Религията приема само онези доказателства, които желае да приеме. Западната традиция в изкуството е силно повлияна от тази доктрина на религиозната власт, затова и се опитва да бъде "в услуга" на Църквата. Платната на християнска тематика са пропити от “доказателственост” за божествеността на Христос. Всички религиозни картини настояват, че пресъздават истинския лик на Исус – коронованият с трънен венец мъченик.

Много преди Плащеницата от Торино да се прослави като “погребалният саван на Исус, запечатал лика Му”, воалът на света Вероника играе ролята на предметът, запечатал “истинския” образ на Спасителя. Според легендата, света Вероника (или Береника) е сред тълпата, покрай която Исус преминава, влачейки кръста си към Голгота. Когато спира да си поеме въздух, Вероника попила потта и кръвта от лицето му с воала си (всъщност става дума за т.нар. судариум – парче плат, носено около врата, за да се попива с него потта). Ликът на Христос по чудодеен начин се отпечатал на воала на Вероника. Точно, както в наши дни разпечатваме снимка.

Митичният образ на Спасителя, с характерните дълга коса и брада, всъщност се налага и диктува модата през вековете в представянето му в изобразителното изкуство. Разказът и притчата за случилото се с воала на Вероника е вдъхновение за много картини, създадени с една цел – като доказателство за съществуването на Месията.

 Ханс Мемлинг рисува портрет на Вероника, на който тя показва воала си и запечатаният на него образ на Христос. На друго платно, рисувано от неизвестен автор през средновековието, което днес се съхранява в Националната галерия в Лондон е представена сходна сцена – Вероника показва тайната на воала си. През барока художниците започват да рисуват воала на света Вероника като самостоятелен, ужасяващ с откровеността на страданието “документ” за образа на Исус. Една от най-въздействащите картини по темата е дело на Доменико Фети.

Воалът на Вероника е любим за рисуване мотив не само за католическата традиция. В православието и най-вече в руската Църква воалът на света Вероника е широко застъпен в изписването на икони.

А би трябвало вече никой да не вярва в това парче плат. Следите му се губят в далечните дни на Латинската империя, а през 1629 година официално с папска була воалът на Вероника е обявен за фалшификат.

Воалът всъщност е средновековна легенда. Появата му през средните векове, когато физическите доказателства, свързани със живота на Спасителя и светците, са “произвеждани” серийно, не е за учудване. Всяка катедрала, всеки манастир – голям или малък – са съхранявали парченца от свещени пръсти, глави, ръце или пък трескички от “истинския” кръст. Голяма част от средновековните изкуства работят в посока създаване на “свещени реликви”.

Вземете например, внушителните витражи на Сент Шапел в Париж – катедрала, издигната специално, за да съхранява свети мощи, в която – така настоява Църквата – се пази трънения венец. Истинският, точно “онзи” венец от тръни, короновал “царят израилев”.

Съвсем малък брой реликви издържат на научната критика, но дори и във времената на техническа и научна революция продължава производството на християнски “доказателства”. Призрачният образ, отпечатан подобно на негатив на снимка върху Плащеницата от Торино превръща това парче плат, в реликва, достатъчна за милиони да са убедени, че е погребалният саван на Исус. Нищо, че официално католическата църква не я признава за "доказателство". Съвременният метод за датиране с помощта на радивъглероден анализ обаче еднозначно доказва, че и това е средновековен фалшификат (което е нормално за реликвите изобщо), но това не може да попречи на милионите изкушени, да вярват, че запечатаният на плащеницата с “фотографско” качество образ, е именно на Христос.

Излиза, че християнството все пак “го е грижа” за физическите доказателства. Но само ако пасват на предхождащите ги вярвания и легенди, и ги подкрепят, а не подлагат на съмнение митологичните мистификации.

Купищата доказателства, че Вселената около нас си работи съвсем гладко и без нуждата от божествена намеса, с лека ръка се отхвърлят от всеки, който иска да вярва в Бог.

Вероятно това е разбираемо. Хората са така устроени, че по-лесно ще повярват на воала на света Вероника, отколкото на твърдението, че реалният Исус е бил нормален, женен мъж и е изживял щастието да бъде баща.