Зловонният край на Уилям I Завоевателя

Погребенията са ужасни събития. Не само за пряко засегнатите от трагичния случай. Всеки от нас е чувал поне една история, в която се разказва за кошмарни обърквания, които още повече утежняват и без това изпълнения с мъка ритуал по изпращането на починалите.
Дано никога не ставате свидетели на подобни ситуации. Защото следващият разказ е за кошмара, съпътствал погребението на един от най-великите крале в историята.

Точната дата на раждането на Уилям Завоевателя е неизвестна. Историците са приели, че се появява на бял свят около 1028 година. В аналите е останал и с нелицеприятния прякор „Уилям Копелето“, но все пак той е феодалният владетел на Нормандия, който през 1066 година покорява Англия и това е първият и последен път, когато островната държава е подчинявана от чуждестранен враг.

На родния му език името му звучи като Вилхелм. Когато се прочува, вече английското произношение го превръща в Уилям. Вилхелм е незаконнороден син на нормандския херцог Робер I Великолепни от авантюрата му с Арлет, дъщеря на местен заможен феодал от град Фалез.  Дядото на Уилям, нормандският херцог Ришар II Добрия (или Ричард II, както го произнасят англичаните) е брат на английската кралица Ема, съпруга на Етълред Бавния, крал на Англия, а по-късно и на Кнут Велики, крал на Англия, Дания и Норвегия. Преди да се именува Ришар II, дядото на Уилям Завоевателя е норвежки викинг, на когото кралят на Франция отстъпва Нормандия в замяна на защита на държавата от набезите на езическите му събратя.

Замъкът във Фалез. В по-ранна постройка, съществувала на същото място, е роден Вилхелм II Нормандски

Потомците на Роло приемат християнството за своя религия, но си остават все същите свирепи и похотливи мъже, както и техните предци – викингите. Уилям се вписва много точно в това определение. Знае се, че е избухлив, яростен по нрав, а апетитът и лакомията, с която се тъпче с храна, са пословични. Тези му склонности са напълно достатъчни, за да липсват хора, които да жалеят за него след смъртта му.



Все пак, едва ли биха го нарекли Завоевателя, ако беше плах човек, треперещ от мисълта, че ще си навлече врагове. През 1047 година Църквата легитимира властта му като единствен владетел на Нормандия. Вилхелм II превръща владенията си в най-силната територия в кралството на франките, а поданиците му са убедени, че нормандците по същество са избрана „нация“. Амбициите на херцога на Нормандия обаче са по-големи – той желае да покори Англия и да носи титлата крал на Англия.

Претенциите му за английския трон са, меко казано, пресилени. Той се пада далечен братовчед на английския крал Едуард Изповедник. Кръвната връзка е едната причина, поради която Уилям се смята за наследник на английските монарси. Другата е, че в младежките си години Едуард прекарва известно време (28 години, ако трябва да сме точни) в изгнание точно в Нормандия. Едуард е син на английския крал Етълред и Ема, сестра на дядото Уилям – Ришар II. Годините, прекарани в изгнание в Нормандия, са времето, когато Кнут I Велики завладява Англия и за кратко обединява под властта си Дания, Норвегия и Англия. Все пак, през 1042 година, след смъртта на Кнут I, Едуард се завръща у дома и поема кралството си. Това става с помощта на Нормандия и безусловно, макар и все още само на 14 години, Уилям изиграва важна роля в подпомагането на по-възрастния си братовчед, да си върне владенията на Острова.

Сцена от гоблена от Байо. Уилям Завоевателя (в средата) с полу-братята си.

Едуард се слави като много отдаден на христовата вяра. Предполага се, че дори е дал обет за безбрачие, което означава, че след себе си няма да остави наследник на трона. Уилям без съмнение е очаквал някаква отплата за  помощта, която оказва на братовчед си за връщането на короната. През 1051 година бездетният Едуард кани младия Уилям да му гостува в английския кралски двор. Когато се завръща у дома в Нормандия, Уилям твърди, че английският крал го е обявил за престолонаследник. Разбира се, амбициозният младеж нито за миг не забравя това обещание.

Но се налага да изчаква. За времето от 1053 година до 1066 година вторият човек в кралството на Едуард Изповедник е зет му, Харолд Годуинсон. Той произхожда от могъщ благороднически род и е прочут с уменията си на бойното поле. Едуард Изповедник въпреки благочестието си, се жени за сестрата на Харолд – граф на Уесекс и зетът на краля се сдобива с огромна власт. Годуинсон и привържениците му твърдят, че Едуард е определил тях за наследници на английския трон. На 5 януари 1066 година английският крал, който 100 години по-късно ще бъде канонизиран за светец на католическата църква, поема по пътя към отвъдното.



Приближените на Харолд, обединени в нещо, което наричат „Витан“ или „Витангемт“, дават клетва да му бъдат верни и още на следващия ден след смъртта на Едуард, графът на Уесекс е коронован за крал на Англия.

Уилям по време на битката
край Хейстингс

Но за трона претенции има и краля на Норвегия Харалд III Сигурдсон. Наричат го Харалд Хардрада, т.е. Харалд Суровия и мераците му за властта в Англия се основават на връзката му с Кнут I Велики.

Вилхелм II обявява и двамата претенденти за самозванци. Сама по себе си историята на Харалд Хардрада е интересна, но претенциите му за английската корона се основават на връзки с кралска династия, която вече не съществува.

А претенциите на Харолд Годуинсон? Те, като че ли, изглеждат основателни. И това е още по-заплетена история. През 1064 година Харолд претърпява корабокрушение край бреговете на Бретан, Франция. Кралство Британ е съсед и съперник на кралство Нормандия. Вилхелм II заплашва владетеля на Бретан Конан II, че ще нахлуе в земите му, ако не му предаде Харолд, който се спасява след корабокрушението и търси закрила в Бретан. Уилям е наясно, че той е ценен заложник и семейството му ще е готово да заплати голям откуп за освобождаването му. Най-малкото, Уилям се надява, че ако не откуп, то би се сдобил с ценна клетва от знатния заложник.

Всички документални свидетелства, в това число и една цяла илюстрирана част от прочутия гоблен от Байо, разказват, че Уилям и предаденият му като заложник Харолд се разбират много добре. По онова време държането в плен на знатни заложници е редовна практика, а към „гостите“ от благородническо потекло се отнасят с уважение. Харолд дори участва във военна кампания на Уилям и според свидетелства, спасява живота на двама нормандски рицаря, попаднали в капана на плаващи пясъци.



От една от сцените, изобразени на гоблена от Байо, става ясно, че Харолд полага клетва пред Уилям и се задължава да уважи претенциите на „домакина“ си за наследството на английския трон. Така че, когато Харолд е обявен за крал на Англия, Уилям и неговите нормандски рицари приемат този акт за нарушаване на клетвата. Клетвопрестъпниците са най-лошия вид лъжци. Затова им се полага и най-строго отмъщение.

Преди Уилям да успее да събере флот и армия, Харалд Хардрада нахлува в Северна Англия. Това се случва в началото на септември 1066 година. На 25 септември в битката край Стамфорд Бридж Харолд II сломява нахлулите от североизток норвежци. В сражението загива крал Харалд III Сигурдсон и с това е сложен край на норвежката заплаха. Но когато Харолд се връща в Йорк, го чака вестта, че на югоизточното крайбрежие са дебаркирали войските на Вилхелм Нормандски.

Сцена от гоблена от Байо. От текста следва, че Уилям предоставя оръжия на Харолд

Харолд бързо поема на път, прекосявайки Англия и пресреща армиите на Уилям край Хейстингс – на около 100 километра южно от Лондон. В полето край Хейстингс на 14 октомври се провежда битка, която прекроява съдбите на Англия, Европа и света. Победител в сражението е Уилям, а Харолд остава на бойното поле – твърди се, че е поразен от стрела, улучила го в окото.

От този момент херцогът на Нормандия Вилхелм II става крал Англия, когото всички наричат Уилям Завоевателя. През годините до края на живота си, Уилям укрепва властта си над Англия. Това е дълга и брутална афера, белязана от потисничество, кланета и почти пълното изличаване на англо-саксонската култура. Норманският френски се смесва с англо-саксонския староанглийски, а с това се слага началото на формирането на съвременния английски език.

Всичко се случва под диктата на Уилям Завоевателя, който на всяко неподчинение или дори слаб намек за противопоставяне отговаря с абсолютна безпощадност.

Кралят се отдава на най-любимото си занимание – да консумира плодовете (в пряк и преносен смисъл) на завоеванията си. Консумира и огромни количества месо. Изобщо, лакомията му е безгранична. Започва да пълнее и става неописуемо дебел. Твърди се, че когато през 1087 година кралят участва в превземането на Мант, пада от коня и седлото се забива в корема му. Тогавашните медици не са в състояние да се справят с перфорираните черва на краля. Последните шест седмици от живота на Уилям Завоевателя са белязани от ужасно болезнена агония.



Почива на 9 септември 1087 година в Нормандия, в едно селце край Руан, където е отнесен след падането от коня. Когато умира, приближените оставят тялото му на грижите на „медицинските лица“ (терминът е съвсем условен). Но никой не изгаря от желание да се занимава с останките на краля, от когото всички тръпнат от страх, но никой не обича. Няколко дни трупът на краля лежи в „хирургическото отделение“ в град Руан, докато един преминаващ рицар не се наема да поръча балсамирането му. Прави го не от уважение, а защото така повелява кодексът на рицарството.

Монета с лика на Уилям I

Обаче, разлагането на трупа вече е започнало и предприетите дейности по балсамирането му не помагат много. Освен това, останките на краля трябва да бъдат пренесени до Кан, който е на повече от 100 км от Руан. Кан е „седалището“ на рода и там трябва да бъде погребан починалият крал.

Останките на Уилям са вече в ужасно състояние, но все още нищо не е приключило. В града избухва пожар, който няколко дни ангажира вниманието на всички. После пък един от местните жители заявява, че църквата „Св. Стефан“ в Кан, в която трупът на краля е поставен, докато чака да бъде погребан, е построена на земя, която е негова собственост. Абатството "св. Стефан" всъщност е основано от Уилям Завоевателя и  съпругата му Матилда Фландърска.
Но минават седмици, докато се уредят всички неразбории.

Гробницата на Уилям Завоевателя в абатството "св. Стефан" в Кан

Тялото е увито в тъкани, напоени с балсамираща течност, но напредналото разложение се усеща със зловонията във въздуха. И без това грамадните телеса на Уилям са се издули неимоверно, заради процесите на гниене. Когато гробарите най-накрая идват, за да си свършат работата, се оказва, че тялото не може да влезе в подготвената гробница. Затова опитват да го натъпчат.



И тогава Уилям I, херцогът на Нормандия, Завоевател и крал на Англия, в буквалния смисъл избухва. Късове от разложените му телеса обсипват събралите се в църквата „опечалени“, а зловонието изпълва цялото пространство на храма. На някои от присъстващите им се обръщат вътрешностите, което още повече влошава и без това ужасната ситуация. Други направо припадат, а повечето панически бягат с ужас в очите.

Накрая, всичко, което е останало от Уилям Завоевателя, е нахвърляно в гробницата и бързо я запечатват. Това е зловонният край на един зловещ, но несъмнено прославил името си за историята крал.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>