9.9.17

Асоциативното мислене е странна работа. Казваш „Пушкин“ и веднага се сещаш за свещи, шапнаско и „музата, която снощи те посети...“ Казваш „Достоевски“ и се сещаш за прибледнял „Идиот“ с кървава брадва, очакващ „наказанието за престъплението“ си... А като кажеш Лев Толстой и пред очите ти изниква внушнителния образ на белобрадия старец с високо чело и осанка, която сама като че ли казва „граф Лев Толстой“. С две думи – талант, грандиозен. Епичен.

Лев Толстой се ражда на 9 септември 1828 година в родовото имение Ясна Поляна, на малък кожен диван. По семейна традиция на същия кожен диван се раждат братята му, сестра му, а по-късно и осем от тринадесетте му деца и даже някои от внуците му. Този диван и днес може да се види в Ясна Поляна.

Фамилията тръгва от прякор. Московският княз Василий Тъмни още през XV век я „прикача“ за далечния прародител на бъдещия голям писател. Ако днес превеждаме прякорът, с който се сдобива Андрей Харитонович, то няма да е чудно, вместо Толстой да стигнем до „Жиртрест“, което обаче звучи не съвсем престижно.

Личността на Лев Толстой е толкова мащабна, че под нейната сянка понякога се губи човешкият образ на писателя.
А всъщност и той е бил човек като всички останали. Критиците му не пропускат удобен случай, да натякват, че бил „недоучил студент“. Графът, между другото, се обучава в Казанския университет, където по-късно учи и другарят Владимир Улянов Ленин, който също е от онези „недоучили студенти“. да се надникне как се е учил Толстой е доста интересно. Още в началото на обучението си успява да се издъни подобаващо – на приемните изпити, за които се готви цели две години, се проваля по руски език, обща история и по география. Самият Толстой си признава: „Помня, че имаше въпрос за Франция. Попечителят Пушкин присъстваше на изпита и ме изпитваше. Беше познат на семейството ни и очевидно искаше да ми помогне: Кажете, какви крайморски градове знаете във Франция? А аз не можах да назова нито един“. Такова признание от автора на „Война и мир“ си струва, нали?

Все пак постъпва в университета, макар и от втория опит, през есента на 1844 година. Обаче и дипломата, а и самото студентско поприще са му малко далеч от интересите на младия граф. Специалността в университета я избира леля му. Тя решава, че трябва да учи арабски и турски език, предполагайки, че придобитото образование после може да се окаже полезно в бъдещата дипломатическа кариера на негово сиятелство. Обаче втори Грибоедов от Лев Толстой не излиза. Поговорката, че студентите живеят весело от сесия до сесия все още не е измислена, но за стила на живот на студента Толстой се отнася в пълен размер. Балове, вечеринки, спектакли – Толстой се опитва да не изпусне нито едно светско събитие. И резултатите не закъсняват. Графът получава двойки по библейска история и арабски език, а за най-голям позор по френски заформя спасителна тройка.

Няма нищо странно в това, че след като се проваля на няколко поредни сесии Толстой е изправен пред заплахата да бъде изгонен от университета. Все пак честта надделява и Толстой напуска сам учебното заведение, избавяйки университетското началство от неприятната задача да го изключи.

А къде попадат недоучилите студенти? В онези години (а в Русия и до днес) следвало отбиване на редовна военна служба. Лев Николаевич не просто постъпва в армията, а направо бяга в нея, защото в светския живот е успял да натрупа доста солидни дългове. Като романтична душа избира да служи в Кавказ. Началото на военната му кариера е блестящо – нови дългове на хазарт, при това прикрити с опит да бъдат погасени с чек без обезпечение.

За самата служба графът пише: „Маршировка и разни стрелби с оръдия – не бяха много приятни, особено защото разстройваха редът в живота ми“. Но Лев Толстой се сражава храбро, понякога дори безразсъдно смело и в този период от живота му нищо не предвещава хуманизмът, с който в последствие се прославя писателя. На два пъти е предлаган за удостояване с Герогиевски кръст, но и двата пъти за малко се разминава с отличието за храброст. По-късно твърдят, че Толстой приема спокойно тези откази, защото вече е осъзнал колко е мерзко да получаваш награди за убийство. Самият граф обаче пише: „Признавам си, че от всички военни награди имах тщеславието да търся точно този малък кръст и това, че не бях удостоен, ми донесе много печал...“

Образът на светец с дълга брада и едва ли не универсален учител за всякаква житейска мъдрост е вкоренен в поколенията. Но той не съответства съвсем на човешкото у Лев Толстой. Смята се, че след кървавата мелница край Севастопол, където артилерийският поручик Толстой се сблъсква отблизо с ужасите на голямата война, характерът му се променя в посока на пацифизма. Вече го няма онзи трогателен младеж, който смятал, че някъде около Ясна Поляна има заровена вълшебна пръчица с рецепта за безкрайно човешко щастие. Появява се непримиримият боец – талантлив, умен, горделив, надменен, завистлив и понякога жесток.
Такава характеристика може и да не съвпада с вашите представи за Толстой. Но графът изобщо не си играе и хули наред всичко и всички. Даже собствената си Русия определя като „Противна Русия. Просто не я обичам... Ясна Поляна е прелест. Добре ми е и ми е тъжно, но Русия ми е противна...“

Графът никога не се проявява като страхливец. На всеки казва в лицето това, което мисли. Веднъж в разговор с Чехов Толстой казва: „Знаете, че не понасям Шекспир. Но вашите пиеси са по-лоши...“ На Уилям Шекспир наистина не му провървява с мнението на Толстой. „Прочетох „Юлий Цезар“. Удивително бездарна творба“ и „Какво грубо, безнравствено, пошло и безсмислено произведение е „Хамлет“!“ Триста години триумфални представления и две унищожителни изказвания – толкова му трябва на Шекспир.

Минават не много години и животът демонстрира своята извратена склонност към иронията. Толстой, бившият състоятелен господар, истински аристократ и прилежен семеен мъж, изведнъж с плашеща точност повтаря трагичната съдба на един от прочутите литературни образи на Шекспир – крал Лир. Отрича се от собствеността си, титлата си, авторските права, изоставен от цялото си семейство, освен от една от дъщерите си, поема по пътя на неизвестността и – в крайна сметка – към смъртта. Единствената утеха – графът е погребан на същото място, където заедно с братята си в детските години без успех търсят онази зелена вълшебна пръчица, която трябва да донесе щастие на цялото човечество

0 коментара:

Публикуване на коментар