Преди повече от два века, на 30 април 1803 година, в Париж е сключена най-голямата в историята сделка с недвижимо имущество. Едната от страните в нея е във възторг от постигнатото, другата – почти в пълен ужас. Но така или иначе, договорът, с който Франция продава на САЩ територия с площ, равняваща се на почти четвърт Европа, е подписан.
По онова време територията, обект на сделката, се нарича Луизиана и с днешния едноименен щат я свързва само наименованието. Онази Луизиана отпреди два века, днес е поделена между 15 щата. Общата ѝ площ се изчислява на 2,5 милиона кв.км. Когато подписва от името на американската страна договорът за покупко-продажба, Робърт Ливингстън произнася думи, превърнали се по-късно в исторически: “Изминахме дълъг път, но това е най-забележителното събитие в нашата история. От този ден Съединените щати заемат мястото си сред първите държави в света”. Трябва да се подчертае, че това са думи, казани от един от “бащите-основатели” на САЩ – човекът, разработил проекта за Декларацията за независимост. Но самият той споделя мнението, че от гледна точка на Голямата история покупката на Луизиана струва далеч повече, отколкото независимостта на страната му.
Обаче, осъзнаването на величието и триумфалните фанфари идват по-късно. В онзи априлски ден и Робърт Ливингстън, и помощникът му Джеймс Монро са от онази страна в сделката, която я посреща с ужас. Не е изключено двамата тайно да са се молили, всичко случващо се да се окаже просто кошмарен сън. Но най-любопитното е, че действително нещата биха могли и да не се случат. А тогава, рехавият анклав от петнадесетина щата, наблъскани по източното крайбрежие на континента, би имал само теоретични шансове да се превърне в свръхдържава.
Голяма част, при това от най-влиятелните в политически план хора на най-младата държава в света по онова време предполага, че придобиването на нови територии може да се окаже пагубно за съграждането на нацията. Тази гледна точка си има своите разумни доводи. Тогавашната територия на САЩ е приблизително 2 милиона кв.км. Населението – по-малко от 6 милиона. При това, около един милион от тези шест, са роби, тоест, по схващанията от онова време – не съвсем истински хора.
Трудно се управляват толкова малко хора, разпръснати на такава голяма площ. А какво следва да се направи, ако същите тези хора решат и да се разселват на запад? Така могат да се разпръснат, че даже да е трудно да ги откриеш, камо ли да ги управляваш. И за тези опасения си има причини. Хората наистина искат да поемат на запад. Към началото на XIX век земите в контролираната от държавата САЩ територия вече са напълно изкупени и поделени. Милиони имигранти мечтаят за по-добър живот, за това, да станат собственици на земя и свободни хора, а се получава така, че единственият вариант да осъществят мечтите си, е да превиват гръб и да се трудят за обогатяването на онези, които са пристигнали по-рано в Америка и са успели да се включат в разделянето на “баницата”.
Известно време властите успяват да сдържат нещата, като въвеждат забрана за заселване на запад от Апалачите. Обаче Томас Джеферсън, друг от “бащите-основатели” на САЩ, успява да издейства от Конгреса отмяна на забраната. Поток от имигранти се излива на запад. Ограничението вече е до река Мисисипи, зад която териториите се водят чужда земя. По принцип, дори и така проблемите са много. Щатите се оказват разделени на западни и източни от планинския масив на Апалачите. Норамалната търговия може да се осъществява само по море – през Мексиканския пролив, пристанищния Ню Орлеанс и оттам – по Мисисипи.
Пред правителството на САЩ има две основни задачи. Да не се допуска допълнително разпръскване на населението на запад от Мисисипи – това първо. И второ, да се направи нужното, за да може Ню Орлеанс, който между другото се намира на “чужда земя”, да функционира ефективно. Останалото е молитви, тази крехка структура да се закрепи по някакъв начин.
Неочаквано се появява фактор, който внася смут в що-годе работещата система. Смутител се оказва не друг, а самият Наполеон Бонапарт, на когото Европа му отеснява. Той се сеща, че Луизиана принадлежи на Франция. А планът му е много добър. Да се възстанови френската база на Хаити, а след това от нея да започне колонизацията на Луизиана. Далечната стратегическа цел – да се подкопае английското колониално могъщество.
През 1801 година този план е приведен в действие. Всичко би могло и да се случи така, както е планирано: на Хаити е изпратен корпус от 20 000 души. Това е повече от нужното, за да се възстанови контрола над териториите. Но срещу Наполеон и плановете му се изправят партизанските отряди на местните и природата. Чернокожото население на Хаити разрушават пътищата и отравят кладенците. Жега. Тропическа жега. Сред френския корпус избухва епидемия от “жълтата треска” – хепатитът. За броени месеци от 20-те хиляди остават само… спомени.
Наполеон обаче не се вълнува особено от загубите. Това е малък неуспех и едва ли би го спряла. Франция притежава нужните сили, за да се намеси в Новия свят и да превърне Луизиана в наистина своя територия. Но по онова време силите на Франция се оказват повече необходими на Наполеон в Европа, защото започва поредната схватка от противопоставянето с Англия.
Накратко, преди сделката “на всички времена”, разпределението на силите изглежда така:
САЩ категорично не искат да разширяват територията си. Едва успяват да се справят с контрола и управлението на онова, с което вече разполагат. За да контролират нещата им е много важно притежаването на Ню Орлеанс и свободното плаване по Мисисипи. Правителството е готово да плати, за да има тази сигурност.
Наполеон е решен да влезе в решителна схватка с Англия. За военните действия са му нужни пари и още пари, много пари. Затова решава, да отстъпи на САЩ Ню Орлеанс. Но с добавка – цялата територия Луизиана. Ситуацията е класическа – вие имате стоката, ние имаме купувач. Но има и едно „но“: купувачът иска само едно-единствено малко пристанищно градче, докато продавачът е готов да продава, но всичко или нищо. Предлаганата в сделката територия, съизмерима по площ с почти четвърт Европа, за купувача е нещо, на което гледа с огромен ужас.
Търговските преговори се оказват също класически пример.
Стъпка първа. Наполеон иска 22 милиона долара за всичко. Ливингстън и Монро отвръщат, че всъщност става дума за закупуване само на Ню Орлеанс и са готови да платят за това 8 милиона долара, защото на практика това са всички пари, с които САЩ разполагат.
Стъпка втора. Наполеон замлъква за три седмици. Тотално замлъква. На двамата наивни американци през това време френски дипломати им „донасят на ухо“, че господин Първият консул може и да преосмисли изобщо да сключва каквато и да е сделка. Даже се подхвърлят и слухове, че нещата може да се влошат и вместо сделка, да бъде изпратен нов експедиционен корпус, само че не на Хаити, а директно на Мисисипи.
Трета стъпка. Монро на нервна почва прави пристъп. Повален е на легло и буквално не може да стане. Невралгията е толкова остра, че всяко движение му причинява болка. Ливингстън полага усилия да омилостиви французите и да разглеждат продажбата само на Ню Орлеанс. Обаче получава стандартния отговор: или вземате всичко, или нищо.
Четвърта стъпка. След като е изиграл брилянтно номера с драматичната пауза, Наполеон сваля цената до 15 милиона долара. Американските дипломати изпитват огромно облекчение и подписват договор, въпреки че изобщо не са наясно откъде ще вземат парите, нито пък как ще бъде оценена сделката в родината им.
Конгресът на САЩ ратифицира договора, макар това да става доста трудно, с голяма неохота и на практика против волята му. Сделката е потвърдена едва през зимата на 1803 година. Фактическото предаване на територията Луизиана се случва през пролетта на 1804 година, т.е. цяла година след подписване на договора за покупко-продажбата.
Най-добрата оценка за онова споразумение обаче дава историкът от Музея на Ню Орлеанс Чарлз Чембърлейн. Той пише: „получихме гори и минералите на планините, гигантска плавателна река и плодородните долини по течението ѝ. Луизиана изиграва огромна роля в развитието на онази икономическа мощ, която Америка постига към края на XIX век. Ако не беше закупуването на Луизиана, САЩ щяха да са малка държава по края на огромен континент, зает от английски, френски и испански колонии“.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар