Засега на въпроса, защо Луната изглежда по-голяма близо до хоризонта, няма единодушно приет отговор. Все пак е известно, че със сигурност става дума за илюзия, която при това се поражда в мозъка ни. Нито “рефракцията” или “по-дългия път, изминат през атмосферата от хоризонталните лъчи” не променят зрителните размери на Луната. Това много лесно се онагледява чрез обикновени снимки – на всички тя е еднакво голяма в коя да е точка от небесната сфера. По същия начин и изображението от естествения спътник на Земята, което се формира върху ретината на човешкото око, винаги е с едни и същи размери, но мозъкът ни го възприема различно.
Дълго време се предполага, че цялата работа се свежда до законите на перспективата. Например, ако вземете снимка, на която е заснет отдалечаващ се към хоризонта път и върху нея поставите две еднакви хартиени кръгчета – едното на място, намиращо се близо до наблюдателя, а другото там, където пътят се губи зад хоризонта – на фона на снимката първото кръгче ще ви изглежда по-малко, а второто – по-голямо. Може би и с Луната нещата стоят по същия начин? Когато в зрителното поле освен Луната попадат и някакви други обекти (гори, планини и т.н.), които очевидно се намират по-близо до наблюдаващия, мозъкът приема Луната за по-далечен – и следователно – по-голям обект. На фона на чистото небе Луната изглежда по-близо, а следователно и по-малка по размер. Обаче в морето липсват предмети, които да пораждат представа за разстояние. Но моряците също виждат Луната над хоризонта по-голяма.
Според теорията, предложена в началото на 60-те години на ХХ век от Лойд Кауфман и Джеймс Рок (между другото, близки по съдържание са разсъжденията по темата и на Леонард Йолер, живял двеста години по-рано), която се потвърждава експериментално от психолози, мозъкът ни “предполага”, че небесният купол представлява не правилна сфера, а има леко сплескана форма. От това следва, че обектите (в случая – Луната) на хоризонта се възприемат от мозъка като по-далечни, отколкото онези, които се намират в зенита.
И въпреки че окото ни фиксира един и същ ъглов размер на лунния диск (около 0,5 градуса), автоматично мозъкът ни въвежда поправка за разстоянията и получаваме различни образи на един и същ обект.
Защо обаче, възприемаме небесната сфера не точно като сфера, а като леко сплескана сфера, засега учените се затрудняват да дадат някакво обяснение.
 |
| Сините кръгове на двете диаграми са еднакви, но заради заобикалящите ги други обекти, изглеждат различно |
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар