До сражението се стига, след като през началните месеци на годината хиляди индианци бягат от резерватите си и организират съпротива, а белите подготвят офанзива, за да ги върнат в териториите, където са настанени.
Настъплението е на три фронта, като частта на ген. Къстър е включена в третата колона, отправила се от форт Линкълн към територията Дакота. Походът се забавя от битката при Роузбъд на 17 юни, където войските се прегрупират. Полкът на Къстър трябва да поеме по р. Роузбъд, а останалите по реките Бигхорн и Литъл Бигхорн, за да уловят индианците в капан.
Къстър се отказва да вземе картечници, за да не се бави по пътя. Пренебрегва и предупрежденията на скаутите, че нагоре по реката го чака голяма индианска сила, и поема на път с около 600 бойци. Данните за броя на очакващите го индианци са противоречиви, но е сигурно, че са около и повече от 1000. Освен численото превъзходство, червенокожите изненадват Къстър с въоръжението, с което разполагат и с тактическите ходове, които предприемат по време на сражението.
Индианците обграждат водената от подполковник (а по време на войната и почетен генерал) Джордж Къстър част и за около три часа ги избиват почти до крак. Самият Къстър също загива.
Битката се превръща в най-бляскавата победа, спечелена от коренното население в Индианските войни. Едновременно с това белите заселници, ужасени от нанесеното поражение, още повече започват да вярват в насажданата от пропагандата теза, че индианците са злобни и кръвожадни варвари. Американското правителство намира повод в това поражение и засилва още повече натискът, който в крайна сметка води до пълното превземане на земите на сиукси и шайени. Пет години след битката при Литъл Бигхорн всички индианци от Западните територии са покорени и затворени в резервати.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар