През пролетта на 1948 година няколко западноевропейски държави подписват Брюкселския договор. Страните по него – Белгия, Великобритания, Люксембург, Холандия и Франция, поставят началото на обща отбранителна система. След това се провеждат преговори със САЩ, целящи създаването на общ Северноатлантически съюз.
На 4 април 1949 година във Вашингтон 10 европейски държави и две държави от Северна Америка подписват Северноатлантическия договор, с който се бележи създаването на НАТО (абревиатурата NATO идва от North Atlantic Treaty Organization, Организация на Северноатлантическия договор).
Първите членове на Организацията на Северноатлантическия договор стават САЩ и Канада от Северна Америка и десет от европейските държави: Великобритания, Франция, Италия, Португалия, Дания, Норвегия, Белгия, Холандия, Люксембург, Исландия.
Основополагащ за НАТО е член 5 от Вашингтонския договор, който гласи:
Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област.
Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни членки или САЩ ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига. Вместо това за първи път в историята на договора САЩ се позовават на член 5 на 12 септември 2001, в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001.
Като международна политическа и военна организация, НАТО се разширява седем пъти. През 1952 година в алианса се включват Гърция и Турция, а три години по-късно и Германия (ФРГ, а след 1990 г. – обединената Германия). Следва Испания, която става член през 1982 година. След разпадането на бившия СССР, в самия край на ХХ век в съюза са приети първите три централноевропейски държави, които само преди десетилетие са били членове на противопоставящия се на НАТО Варшавски договор. През 1999 година Унгария, Полша и Чехия стават членове на алианса, последвани през 2004 година от България, Естония, Литва, Латвия, Румъния, Словакия и Словения. Последното за момента попълнение в семейството на НАТО са Албания и Хърватия, които стават членове през 2009 година и Черна гора, присъединила се през 2017 година.
Целта, която си поставя организацията е „гарантиране на колективната безопасност на държавите-членки в европейско-атлантическия регион“. По устав НАТО е отворена за приемане на нови членове, които обаче, трябва да са в състояние да развиват принципите на договора и да покриват изискванията за приноса им в общата безопасност.
Сред другите цели на организацията са развитието на международното сътрудничество и дейности, насочени към предотвратяване на конфликти между членовете и партньорите на НАТО, защита на демократичните ценности, свободите на личността, свободното предприемачество и бизнес и спазването на принципите на върховенство на закона.
Висшият ръководен орган на НАТО е Северноатлантическият съвет, който преди всичко е политически орган. С чисто военните аспекти се занимава Комитетът за планиране на отбраната. В НАТО са приети два официални езика – английски и френски, а Главната квартира на алианса се намира в столицата на Белгия, Брюксел.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар