На изображението тази звезда може и да изглежда само като малка „светулка“ от светлина, но учените казват, че всъщност тази светлина, заснета с космическия телескоп „Хъбъл“, е най-далечната единична звезда, която науката е успяла „да види“ и звездата не е свръхнова. Екипът, автор на откритието, твърди, че звездата – наречена Икар, но официално каталогизирана като MACS J1149+2223 Lensed Star 1 – се намира на повече от 9 милиарда светлинни години от Земята. Икар е толкова далеч, че вероятно вече отдавна е приключил живота си и се е превърнал в черна дупка или неутронна звезда.
„Всъщност гледаме назад във времето почти на 3/4 от дистанцията, която ни дели от Големия взрив“, казва д-р Патрик Кели, водещият автор в екипа от университета в Минесота. Звездите на такава дистанция обикновено са прекалено слаби, за да бъдат идентифицирани като самостоятелни обекти, освен ако не експлодират като свръхнови. В случаят с Икар изглежда, че небесата са благосклонни и са подредили така нещата, че далечната звезда да стане видима за телескопите ни.
„Тази звезда се намира на 100 пъти по-голяма дистанция, отколкото индивидуалните звезди, които сме наблюдавали до момента“, обяснява Кели. В статия за списание Nature Astronomy, международният екип разказва как през 2016 година любопитството им достига до върховата си точка. Екипът изучава свърхновата, позната в средите на астрофизиците като SN Refsdal, намираща се в галактика на 9 милиарда светлинни години от нас. Така забелязват изблик на светлина, запечата на едно от изображенията, който е 4 пъти по-ярък, отколкото на предишни снимки. Става ясно, че светлината идва от обект, намиращ се в същата галактика, в която е и свръхновата – обект на изследването; за по-високата яркост виновник е добре познат галактически клъстер, намиращ се на дистанция от малко над 5 милиарда светлини години от Земята.
„Докато наблюдавахме SN Refsdal, извършвахме периодично заснемане на клъстера и забелязвахме как „регионът на Икар“ започва да се „осветява“, добавя д-р Матилда Джаузък от Университета Дърам. По спектъра, екипът установява, че в случая става въпрос за звезда, чиято яркост се увеличава заради ефекта на гравитационната лупа; ролята на „увеличително стъкло“ в случая е изиграна от галактическия клъстер, който се намира на подходящото място между нас и звездата. Допълнително светлината от Икар е усилена и вътре в самия клъстер.
„Обикновено [увеличението] на звездите е около 600 [пъти]; това се дължи на самия клъстер. Но понякога една звезда, която е някъде в центъра на клъстера се оказва на точното място и това добавя допълнително увеличение. И това е причината, поради която Икар добива отчетлив образ”, допълва Кели.
Общото увеличение, добавя експертът, в случая надхвърля 2000 пъти.
Анализът на условената светлина от звездата разкрива, че тя е син свръхгигант, рядък тип звезда, която е по-голяма от Слънцето и е много по-ярка от нея; един добре познат пример за звезда от този тип е Ригел от съзвездието Орион.
Междувременно, в хода на изследването екипът успява да провери и една хипотеза, относно природата на тъмната материя – предположението, че тя може би е формирана от черни дупки. Ако случаят е такъв, може да се очаква, че подобни обекти в галактическия клъстер също биха допринесли за увеличаване на яркостта на Икар. Обаче, преглеждайки изображения на региона, заснети от Хъбъл в продължение на повече от десет години, екипът установява, че яркостта на Икар не се променя по начина, по който се очаква, ако тъмната материя в галактиките се състои от черни дупки. „Колебанията в светлината, които наблюдаваме, не се съгласуват с прогнозите на такава хипотеза“, обобщава д-р Джаузък.
0 коментара:
Публикуване на коментар