Сблъсък на религии. Битката край Поатие

През 711 година с нашествието на Тарик ибн Зияд във визиготските християнски кралства на Иберийския полуостров започват арабските завоевания в Европа. Нахлулите през Иберийския полуостров арабски армии нахлуват в Галия. Кралят на визиготите Родерик е убит в битката при Рио Барбате. По това време Умаядския халифат е най-голямата военна сила. На изток арабите достигат Синд (днешен Пакистан). Армиите им поглъщат Персийската Сасанидска империя и откъсват огромни територии от Византийската империя - първо след битката при Ярмук през 636 година, а през 718 година достигат и пред стените на Константинопол, откъдето са отблъснати с общите усилия на българите на хан Тервел, който ги побеждава при Адрианопол, и византийците предвождани от император Лъв III. Но на запад арабите окупират Сицилия през 720 година, а 4 години по-късно под техен контрол вече са и Сардиния, Корсика и Балеарските острови.

Сарацините пред Париж

По същото време начело на кралството на франките е майордомът Карл Мартел. Владенията включват повечето територии на съвременна Франция, западна Германия, Белгия и Холандия. Мартел се опитва да създаде първата западноевропейска империя след падането на Римската. През 719 година обаче, арабите на Ал Самх ибн Малик, главен управител на Андалусия, превземат Септимания. Ал Самх установява столицата си в Нарбона и от там завладява още няколко града, намиращи се под контрола на визиготските графове. През 721 година херцог Одо Аквитански чрез изненадващи маневри напада обсаждащите Тулуза араби и ги разбива. Самият Ал Самх ибн Малик е смъртоносно ранен, но въпреки поражението арабските набези в Галия не спират.

През 730 година Одо сключва съюз с берберския халиф Утман ибн Наиса (когото франките наричат Мунуса), владетел на Каталуния. Съюзът е скрепен с брак между ибн Наиса и дъщерята на Одо. Така набезите на арабите в неговите територии са прекратени. Година по-късно обаче, Утман вдига въстание срещу управителя на Андалусия Абд ал Рахман. Бунтът бързо е потушен и Утман е принуден да се самоубие, а дъщерята на Одо е изпратена заедно с главата на съпруга си в Дамаск. Абд ал Рахман насочва вниманието си към земите на херцог Одо. Огромен брой тежка и лека конница се готвят за поход през прохода Ронсево на север от Пиринеите.

Херцогът на Аквитания започва да събира армия пред Бордо, но бива разбит и градът е разграбен. Клането на християни в последвалата битка край река Гарона е ужасяващо. Арабските конници напълно опустошават тази част от Галия. Арабските хронисти записват, че „правоверните проникнаха в планините, стъпкаха пресечена и равна земя, плячкосваха надалече в страната на франките и удариха всички с меч, дотолкова, че когато Одо дойде да се бие с тях на река Гарона избяга.“ 



Одо Аквитански се обръща за помощ към франките, на което Карл Мартел склонява, след като Одо се съгласява да го признае за сюзерен. През 732 година арабите напредват на север към река Лоара. Унищожават слабата съпротива, която срещат по пътя си и подведени от лекотата, с която постигат успехите си, разделят армиите на няколко части. Карл Мартел повежда войските си на юг, с надежда да срещне арабите по пътя им към едно от най-престижните свети места в Европа за онова време - абатството Сен Мартен де Тур.

Карл Мартел

Арабите подценяват разузнаването. Така, по пътят им към Тур, недалеч от Поатие, се оказват изненадани от пресрещналата ги голяма франкска сила. В продължение на седем дни двете армии се следят, влизайки само в незначителни краткотрайни схватки. Абд ал Рахман изчаква да се съберат заедно всичките му воини. Тактиката му успява, но въпреки обединяването на войските, все още не се решава да влезе в решителна битка. Отлагането дава възможност и на Карл Мартел да подведе и резервите си от ветерани пехотинци от краищата на кралството. Някои от ветераните са на служба под негово командване още от 717 година. Свикано е и опълчение, което се оказва много полезно в осигуряването на тила и събирането на храна.

Никой от двамата предводители не иска пръв да предприеме атака. В крайна сметка Абд ал Рахман приема, че той е този, който да заповяда нападение преди застудяванията да го принудят срамно да отстъпи. За да достигнат до позициите на франките обаче, арабите трябва да се изкачват по горист хълм. Така е неутрализирано част от предимството, което им носи по-многобройната тежка конница.

Мартел е наясно, че той е последната преграда пред мюсюлманите, тръгнали да завладяват Западна Европа.

На 10 октомври 732 година двете армии влизат в решителна битка в хълмистия терен на север от Поатие. Пехотата на франките заема гористо възвишение, позиция, която им позволява да устоят на атаката на арабската конница.
Абд ар Рахман е убеден в тактическите предимства на тежката си конница. Затова предприема няколко атаки с тежковъоръжените конни отряди, които обаче успешно са отбити от дисциплинираната пехотна формация на франките. Ветераните на Карл Мартел постигат онова, което за времето си е смятано за непостижимо - пехота да устои срещу атака на тежка кавалерия.

Все пак арабската конница успява да пробие формированието на франките и опитват пряка атака срещу Карл Мартел. Заобиколен от съюзниците си Мартел устоява на атаката. Изходът от сражението все още не е ясен. Според летописите на франките в този момент сред редиците на арабите се разнася слуха, че франките са предприели атака срещу обоза с плячката, която арабските войски са отмъкнали от Бордо. Някои от арабите веднага се втурват към лагера, за да защитават имуществото си. Мюсюлманските хронисти пишат друго: в разгара на боя на втория ден (франкските извори говорят за еднодневна битка) разузнавателни отряди, пратени от Карл Мартел, започват да извършват набези срещу арабския лагер. Разузнавачите на франките трябва да предизвикат хаос в арабския лагер и да освободят колкото се може повече роби, с надеждата това да отвлече вниманието на враговете му. Начинанието им успява и мнозина араби се оттеглят от бойното поле, за да се върнат да защитават лагера си. Постепенно всички приемат, че това е наредено отстъпление, затова и се оттеглят от битката.

Схватка между франкски рицар и арабски конник

Хрониките на двете страни се съгласяват обаче в едно - докато се опитва да спре отстъплението на войските си, Абд ал Рахман е обкръжен и убит. „Цялото войнство избяга пред врага“, откровено пише един арабски източник, „и мнозина погинаха в бягството“. Франките се прегрупират, възстановяват формацията си и остават на мястото си през нощта, очаквайки на следващия ден нова битка.

Когато това не се случва, франките започват да се опасяват, че им се готви засада. Карл Мартел предполага, че се опитват да го примамят да слезе от изгодната си позиция на хълма. Едва след подробно разузнаване на лагера на врага, в който панически напускащите го араби са изоставили дори палатките си, франките разбират, че врагът им се е оттеглил обратно към Иберия, вземайки само толкова плячка, колкото може да носи.

Победата при Поатие става претекст за елиминирането на Меровингите и установяването на Каролингите като управляващата династия в кралството на франките. Името Мартел („чук“, от френски „marteau“) Карл получава след победата си срещу арабите от 10 октомври 732 година. Синът на Крал Мартел Пипин Къси подчинява Нарбона през 759 година. Умаядската династия е изгонена в Андалусия, където Абд ар Рахман I основава емирство в Кордова и се противопоставя на Абасидския халифат в Багдад. Франките помнят срещата си с тежката арабска конница и създават своя тежка кавалерия, дала начало на западното рицарство. Внукът на Карл Мартел Карл Велики започва това, което по-късно е наречено реконкиста - възвръщането на завладените от арабите територии в християнски ръце.

За съвременниците си битката при Поатие не се превръща в символ на сблъсъка между християнската и ислямската цивилизации. Карл Велики засенчва дядо си, а и църквата, която е основният "производител" на ръкописи не е особено благосклонна към незаконнородения победител от Поатие. Споменът за Карл Мартел и Поатие е възроден чак по времето на кръстоносните походи за освобождаване на Йерусалим от арабите. След още няколко столетия, когато османското нашествие в централна Европа през XVI век се превръща в реална заплаха, хронисти и историци отново се обръщат към примера на Карл Мартел в опит да повдигнат духа на християнските армии.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>