10.10.17

Преди 204 години, на 10 октомври 1813 година, в селцето Ронколе, област Парма, се ражда момченце. Майка му е обикновена отрудена селска жена, баща му притежава малка кръчма. В градските регистри е записан като Жозеф Фортунино Франсоа. Но това име носи само за малко.

Половин година по-късно приключва окупацията на Италия от наполеоновата армия – прогонват я руските казаци. Майката на Жозеф, спасявайки се от руската екзотика, се качва заедно с бебето си на камбанарията на местната църква. След това “възкачване” момчето получава онова име, което ще носи до края на дните си и с което ще се запише в историята – Джузепе Верди.

Така се появява на бял свят композиторът, чиито произведения и до днес са в основата на репертоара на почти всички оперни трупи в света. Творчеството му се смята за едно от върховите постижения в оперното изкуство за всички времена. Към това следва да се добави и фактът, че през своята кариера Верди успява да спечели повече пари, отколкото който и да е друг композитор през XIX век и предшестващите го. Дори и след това, малцина са постигали неговите “хонорарни” висоти.

Наистина, Джузепе Верди с право е смятан за велик и дори най-великият сред оперните композитори. Много често обичат да разказват как той се явява на изпитите за постъпване в Миланската консерватория. На изпита му дават да разбере, че не може нито да свири, нито да композира, затова и му дават съвет “да забрави за голямата музика и да си потърси учители сред селските музиканти”.

Най-забавното е, че Верди се вслушал в съвета. Първият му финансов успех идва, когато издава първите си шест романса. Народен жанр, който намира много добър прием сред масите. Но освен това Верди вече е забелязан. Случва се нещо подобно на това, как в наши дни биват забелязани начинаещите изпълнители, чиито песни обаче се въртят неспирно по радиото, защото са харесвани от масовия слушател.

Сравнението е достатъчно коректно. Когато държавата е разпокъсана и слаба и властта се справя много зле с управлението, когато процъфтява корупцията, почвата е много благодатна за появата на особения тип бизнес, наричан… продуциране. В основата му лежи един постулат – “Продуцентът е всичко, музикантът – нищо”.

Верди попада точно в такива условия. Жестокият механизъм на продуцирането в неговия случай вероятно за пръв път изиграва положителна роля за слабата страна. Вкусвайки от сладкия плод на успеха, Верди сключва договор с импресариото Бартоломео Мерели. Задължава се да напише три опери. Първата е посрещната с възторг от публиката. Втората е пълен провал. За третата Верди изобщо не иска да се захваща, като дори пише, че “Обезверен от неуспеха, взех решение никога вече да не композирам”. И връща либретото на импресариото си. Последният обаче едва ли не с ритници го изхвърля от кабинета си с крясъци, че “Не ме интересува, операта трябва да бъде написана!”.

И операта се появява. Премиерата на “Набуко” е през 1842 година и с нея започва истинската кариера на Джузепе Верди. 57 представления за три месеца. Това е рекорд за Ла Скала. А за продуцентите по онова време става ясно, че Верди е композитор, на когото си струва да се плащат добри пари, докато не е станало късно.

Буквално го затрупват с поръчки. Верди е търсен от всички. Понякога се налага да пише по три опери за година и да ги поставя през един и същи сезон. Ясно е, че всичко това се отразява много пагубно на композитора. Верди пише: “Прокълнат съм постоянно да пиша ноти. Спаси Боже, ушите на всички добри християни, които ще са принудени да слушат това! И всичко това ще продължава до тогава, докато не зарежа тази професия, която ненавиждам!”.

Не вярвате, че това го е писал Верди, и че се отнася за божествените му опери, нали? Но истината е такава и проблемът е точно в това, че не всичките му опери са “божествени”. В творбите му има откровена баналност и явна “чалга”. Един критик, Ханс Хал, пише за произведенията на Верди от този период следното: “Наследството на Верди е до толкова обрасло с баласта на посредствеността и дори бездарието, че нищо подобно не може да се открие в работите на нито един от великите творци за всички времена”.

И това е факт. Например, Бетховен и Брамс, Бах и Вагнер можели да създават произведенията си, както се казва, “по скици”. Напишат нещо и после го оставят да отлежи. Понякога години по-късно да се върнат към "скицираното", да го обработят и да пуснат вече истинските шедьоври. Верди няма такава възможност. Всяка страница с ноти, излязла под перото му, дори и най-некадърната, веднага се праща на преписвачи, от там на певците, а после и в печатницата.

Нон стоп режим на композиране. Писане на конвейер… Ето и един пример. Верди се разболява. Но има договор с импресариото Винческо Флауро, според който трябва да напише операта “Алзира” – “за живота на инките и испанците”. Либретото е отвратително, настроението и здравословното състояние на композитора – също. Верди праща на импресариото медицинско свидетелство за болестта си. Отговорът е “чуден”: “Състоянието ви е безобидно. За лечението му се нуждаете само от глътка вермут. Не забравяйте, че някога съм бил доктор, но зарязах тази измамна професия”.

Чудно е дори, че при такъв ритъм на работа Верди доживява до 88-годишна възраст и успява да посрещне новия ХХ век. Чудно е и друго. Неговият “набор” и вечен противник, Рихард Вагнер, също пише опери. От написаните от Вагнер общо 11 опери, днес са актуални 10. А Верди пише 26 опери, от които на постановки днес се радват само шест – “Бал с маски”, “Риголето”, “Трубадур”, “Травиата”, “Аида” и “Отело”. По-рядко оперните театри в наши дни рискуват с постановки на “Набуко”, “Ернани” и “Дон Карлос”.

Съотношението не е в полза на Верди. Но трябва да сме справедливи – Верди работи само по поръчка и “на ишлеме”. Това е робски труд, който едва ли може да се оцени и да изкупи страданията. Въпреки всичко, талантът на Верди му помага и законът за робския труд тук не сработва. Трудът му се отплаща и не само в чисто паричен еквивалент, а и в творчески аспект – и Верди, и Вагнер са всепризнати майстори на оперното изкуство.

Между другото, самият Верди мисли по друг начин. В последните години на живота си всичко му омръзва. Продуцентския шоу бизнес и музиката за него са се слели в едно. А това е нещо не много приятно и дори – отвратително. Затова старецът Джузепе на визитната си картичка с гордост изписва “земеделец”. А на въпроса, кое от произведенията си смята за най-добро, отговаря: “Приютът, който построих в Милано за престарели и безработни музиканти”.

0 коментара:

Публикуване на коментар