10.6.17

Създател на империя, простираща се от Индия до Либия и Балканите. Първият човек, който древните наричат Велики. Пълководец, на чиято слава завижда дори и Юлий Цезар.

Версиите за внезапната смърт, покосила Великия са много. Някои експерти смятат, че Александър Македонски умира от малария. Други предполагат, че причина за смъртта му е коремен тиф, предизвикан от заразена храна. Има версия, че смъртта му се дължи на бързо протичаща левкемия, или рязкото влошаване на състоянието му е следствие от цироза на черния дроб. Има хипотеза, че е отровен с малко известната тогава отрова стрихнин.

Една от основните версии за смъртта на Александър Македонски на 10 юни (или 11 юни, в някои източници се посочва и 13 юни) 323 г. пр.н.е. е комар, приносител на Западнонилска треска. Мнозина авторитетни американски изследователи – епидемиолози са привърженици именно на тази теория.
От онзи момент са изминали над 2300 години. За Александър Велики са написани стотици, ако не и хиляди книги. В основата на сериозните изследвания лежат трудовете на античните историци, които са имали достъп пряко до хрониките и двора на Александър. До наши дни такива първоизточници не са оцелели. Става дума за историците Квинт Аний Флавий Ариан (ок. 95-175г. пр.н.е.), Плутарх (ок. 45-127г.) и Диодор Сицилийски (ок. 90-21г пр.н.е.). Те описват почти еднакво събитията, случили се през месец десий в 114 олимпиада – това съответства на края на май и началото на юни 323 година пр.н.е.


Болестта погубва Александър Велики само за две седмици. Треската му започва внезапно, след поредния от безкрайните пирове във Вавилон. Армията на Александър се готви за поход на запад през Арабия. В провинциите на Средиземно море се подготвя огромен флот, с който войските да се прехвърлят към Италия, Сицилия, Иберия и Африка. Флотът, който се намира във Вавилон пък трябва да обиколи покрай Африка от юг и да влезе в Средиземно море през Херкулесовите стълбове (Гибралтарския проток), за да нанесе удар по Картаген.

Ако си представим (макар историята да не допуска използването на условното наклонение), че Александър беше осъществил плановете си в басейна на Средиземно море, то е вероятно в последствие отново да се беше насочил към Индия, за да довърши онова, което не успява да свърши – да покори земите ѝ, а от там да отвори пътя си и към Китай.

След първият пристъп на треска, която буквално обезсилила младият цар, последват още – един след друг. Диодор пише: “Болестта се усилваше. Викаха доктор след доктор, но никой не можеше да помогне с нищо”. “Той познаваше военачалниците си, но не можеше да им каже нищо – гласът му беше съвсем малко”, допълва Ариан. Плутарх пише, че никой не се е съмнявал в оздравяването на царя. По онова време докторите поставят само диагноза “треска”. Едва шест години след смъртта на Александър се появява донос, в който се говори, че покорилият половината свят пълководец е убит, с отровено вино, в приготвянето на което е участвал учителят на Александър – Аристотел.

По този донос са екзекутирани много хора (Аристотел не доживява това време, почива година след смъртта на ученика си). Съобщавайки за тази версия Ариан казва: “Записвам и това, по-скоро за да покажа, че по темата съм осведомен не само от слухове”. Плутарх добавя, че повечето смятат тази версия за измислица. Съвременни учени са съгласни с тях – малко са отровите, които предизвикват висока температура и толкова продължителна треска.


Лансирани са тези, че Александър умира от тиф. Тази болест обаче е много заразна, а няма сведения освен него да е наблюдавано масово заразяване сред приближените му.

Авторите на версията за Нилската треска се опират на думите на Плутарх: “Когато се приближи до градските врати (на Вавилон), той видя ято врани, разлетели се в различни страни и кълвящи се един друг. Няколко птици паднаха отгоре му”. Това подтиква съвременните учени да мислят за треската, позната на съвременната наука с това, че поразява не само хора, но и птици, особено от семейството на враните.

След смъртта на царя империята му е поделена между осемте му най-приближени военачалници. Александър приживе искал да бъде погребан в храма на Амон Ра в египетския оазис Сива. Но Птолемей, на когото се пада да управлява Египет, решава да построи мавзолей за царя в столицата Александрия. Мястото за последен покой на Великия била великолепно творение, подобаващо за обожествяването на основателя на града. Гробницата е посещавана от Юлий Цезар, който поднесъл богати дарове на кумира си. Император Август пък положил на главата на статуята на Александър в мавзолея му златна корона. А Калигула – типично в негов стил – си присвоил нагръдника на великия пълководец и го носил по време на тържествени случаи. Последен от римските императори Каракала посещава гробницата на Александър през 215 година и в знак на почит положил пурпурният си плащ и богати дарове.

След това достоверни данни за гробницата на Александър Велики липсват. След като християнството става официална религия във Византия, през 392 година Александрия е подложена на тотално разрушение. В града са унищожени всички езически храмове и реликви. Мнозина смятат, че към 397 година е унищожена и гробницата на Александър, но няма документални доказателства за това. Според една от легендите, Александър е положен в огромна делва, пълна с мед. При погрома над Александрия мумията на пълководеца е изнесена от града и скрита на тайно място. Само през миналия век около 150 официални експедиции са търсили гроба на Александър. От 1805 година насам на седем пъти е обявявано, че е открито истинското местоположение на гробницата му, но така и до днес официално потвърждение за това няма.

0 коментара:

Публикуване на коментар