В мозъка ни има специален механизъм, който не позволява да чуваме и да възприемаме звука от съкращаването на сърдечния ни мускул. Как точно работи този шумоподтискащ механизъм, разказва статия в Journal of Neuroscience, публикувана от екип на Федералното политехническо училище в Лозана.
В експеримент, ръководен от Олаф Бланке, участват 150 души. Всеки от тях вижда на екран някаква геометрична фигура, която периодично се появява и изчезва. Оказва се, че ако появяването и изчезването на фигурата следва сърдечния ритъм на участника в теста, то за него е по-сложно да я наблюдава; тя някак си “отпада” от вниманието му.
В кората на главния мозъка има дял, който се нарича островен. Точно той следи дали ритъмът на изображенията съвпада със сърдечния ритъм. Когато това се случва, активността на островния дял в мозъчната кора рязко спада.
До този дял пристигат сигнали от вътрешните органи и вероятно една от основните функции на дяла е да филтрира сигналите, за да не достигат до частите, в които се извършва съзнателната ни мисловна дейност. В случая със слуха, очевидно се случва същото, което и със зрението – ако някакъв сигнал по ритъм съвпадне със собственото ни сърцебиене, то просто не го чуваме. Когато се страхуваме, когато сме много развълнувани, вниманието ни се изостря и започваме да възприемаме всичко, което виждаме, чуваме, докосваме и т.н., в това число и ударите на собственото си сърце.
От друга страна, в същата лаборатория на Олаф Бланке преди няколко години е направено откритието, че сърдечният ритъм ни е нужен, за да “усещаме” собственото си тяло. При този експеримент с помощта на специално устройство пред участника е създаван виртуален образ на негов двойник, когото изпитваният вижда на в гръб и на два метра пред себе си.
Тялото на двойника е обвито в хало – светеща обвивка, която пулсира или в такт с ритъма на сърцето на “оригинала”, или в свой собствен ритъм. Когато ритъмът е идентичен, участниците в експеримента твърдят, че са виждали как бие сърцето им. Важното е да се отбележи, че на участниците не е съобщавано, че виждат ритъма на сърцето си.
След шест минути съзерцаване на собствения двойник с пулсиращата аура, участникът трябва да затвори очи и бавно да се отстъпи на половин метър назад. След това трябва да се върне на мястото, където е стоял преди малко. И тук, ако халото на двойника му пулсира в ритъма на неговото сърце, човекът се опитвал винаги да застане на мястото, където е бил неговият холографски двойник. Казано по друг начин, изпитващият започва да възприема виртуалното тяло на двойника си като свое собствено.
Ако ритмичността на пулсациите не съвпада със сърцебиенето на участника, той заставал почти на същото място, където се намирал преди “разходката”, но не и на мястото, заемано преди това от виртуалното му тяло. Усещането за “напускане” на тялото се потвърждава и по време на допълнителната анкета с участниците, проведена в края на експеримента. Онези, които са виждали пулсацията на своя сърдечен ритъм, са заявяали, че са усещали виртуалното тяло като собственото си.
В този случай ефектът на напускане на тялото се създава за сметка на изнасяне навън на сигнал от вътре – с други думи, за да чувства тялото, на мозъкът му се налага да чува ритъма на сърцето.
0 коментара:
Публикуване на коментар