Пътят на Индия от Гондвана до Евразия

Преди 120 милиона години видът на сушата на Земята много се е различавал от съвременния вид

Петнадесет сантиметра за година – това бавно ли е, или е много бавно? Всъщност това е много много бързо, когато става дума за придвижване на континенти. Един от рекордьорите по скоростно придвижване е онова парче от сушата, която в днешно време заема Индия. Преди около 120 милиона години тя се откъсва от суперконтинента Гондвана и започва движението си в посока на Евразия. При това, през по-голямата част от времето се е придвижвала със скорост, двойно по-висока от тази, с която се движат съвременните континенти. Когато Индия “акостира” в Евразия, на мястото на контакта се ражда величествената Хималайска верига, където се намират много от най-високите върхове на планетата, сред които и първенецът – Еверест. Доскоро не бяха напълно ясни причините, които са позволили на Индия да се придвижва толкова бързо. Геолози от Масачузетския технологичен институт обаче, смятат, че са намерили логичното обяснение на този факт.

Светът постоянно се променя и дори земната твърд, която сме свикнали да приемаме за нещо непоклатимо, днес знаем, че е в непрекъснато движение. Още в края на XVI век великият фламандски картограф Абрахам Ортелиус изказва пръв предположението, че някога съвременните континенти са били обединени в едно цяло. Тази идея получава научна обосновка едва в началото на XX век, благодарение на работите на немския геофизик Алфред Вегенер. Той доказва, че формите на съвременните континенти не просто си пасват една на друга, подобно на разхвърляни парчета от пъзел, но отбелязва и сходството на флората и фауната между различни континенти, както и подобието на геоложките формирования. Тогава все още остава без отговор въпросът, коя е силата, достатъчно мощна, за да движи цели континенти. Едва през 60-те години на ХХ век, след събирането на достатъчно информация и факти, се стига до създаването на съвременната теория за тектоничните плочи, която обяснява как и защо се придвижват континентите.

Съвременната наука казва, че движението на континентите се случва заради преместването на литосферните плочи – твърди части от земната кора. Под литосферните плочи се намира по-ластична област – астеносферата. Нагрените в централната част на земното кълбо маси се издигат към повърхността, охлаждат се и отново се спускат към ядрото, образувайки устойчиви течения. Близо до повърхността тези течения от пластична магма се движат практически хоризонтално, увличайки по този начин намиращите се върху тях литосферни плочи. Ако теченията раздалечават плочите една от друга, в мястото на скъсване на повърхността започва да се излива магма, която изстивайки образува нова океанска кора. Когато теченията в астеносферата сблъскват две плочи, то едната от тях започва да се приплъзва под другата. Образува се т.нар. зона на субдукция (място, в което по-плътните океански плочи се подпъхват под по-леките континентални), в която се наблюдават много земетресения и вулканични изригвания.

Преди около 120 милиона години Индия се откъсва от южният суперконтинент Гондвана и поема през древния океан Тетис в посока Евразия

Средната скорост на приплъзване на една литосферна плоча под друга е между 2 и 8 сантиметра на година. Затова, когато преди около 120 милиона години Индия се откъсва от Гондвана и започва движението си в посока Евразия със скорост от около 5 см на година, няма нищо необикновено. Обаче, след 40 милиона години спокойно “плаване”, тя изведнъж се ускорява до почти 15 см на година и продължава да се движи с тази скорост през следващите 30 милиона години, докато се сблъсква с Евразия. Геолозите са предлагали множество хипотези, какви са механизмите, накарали Индия да се движи толкова бързо (от тектонична гледна точка).

Едно от предположенията е, че под Индия се е формирал мощен мантиен плум – възходящ поток от разтопени скали, който не е свързан с основната конвекция на теченията. Подобен плум се наблюдава, например, под вулкана Йелоустоун, който постоянно “прогаря” континенталната плоча в това място, предизвиквайки по едно голямо изригване на около 600 хиляди години. Подобно формирование би обяснило високата скорост на придвижване на Индия, но би трябвало да е съпроводено и от повишена вулканична активност, която да е продължила не повече от 5  милиона години. Това време обаче не би било достатъчно, за да може Индия да достигне до Евразия, а от друга страна няма и данни, които да показват, че подобна активност е била факт в продължение на 30 милиона години. Изобщо, налага се да се търси друго обяснение за аномално високата скорост на движение на Индия.

Субдукцията на литосферните плочи под Тихия океан е причината за образуването на Тихоокеанския вулканичен пояс, в който се намират по-голямата част от активните вулкани.

Геолозите от MIT обясняват движението на Индия, предполагайки наличието не на една, а на две зони на субдукция. Едната зона, според предлагания модел, се е намирала в мястото на потъване на литосферната плоча, на която се е намирала Индия, а другата – в средата на древния океан Тетис. През 2013 година учените предприемат серия от експедиции в Хималаите, където събират скални образци, които в последствие анализират детайлно. Изводите, до които достигат са, че преди около 80 милиона години, когато движението на Индия рязко се забързва, се е образувал вулканичен пояс в средата на древния океан Тетис. Вулканичният пояс е характерен знак, сочещ към зона на субдукция, където една литосферна плоча се подпъхва под друга.

Втори такъв пояс е открит южно от първия, на мястото където Индия започва да се откъсва от праисторическия суперконтинент. При модела, в който се разглежда едновременното потъване на две литосферни плочи – океанска и континентална, възможната хоризонтална скорост на движение на Индия се оказва в границите между 5 и 15 сантиметра на година. По този начин геолозите аргументирано доказват, че това е вероятно точният механизъм, довел до откъсването и бързото придвижване на Индия, случило се преди милиони години.