На границата между IV и V век, след почти 500 годишна хегемония в древния свят, Римската империя се срива. Историците не веднъж са се опитвали да систематизират причините, които довеждат до упадъка й. Разглеждани са всички аспекти на проблема – от грешките във военната стратегия, през непосилното данъчно бреме, та чак то природните катаклизми – всичко това е изтъквано като фактори, довели до загниването на Рим.
Някои смятат, че Римската империя окончателно прекратява съществуването си през 476 година. Други твърдят, че империята е наследена пряко от Византия и от това следва, че за край на съществуването й трябва да се приема падането на Византийската империя под натиска на османските нашествия през 1453 година. Споровете продължават, но има и неоспорими фактори, които са част от пътя на загниване и рухване на Римската империя. Следват осем от важните причини, довели до гибелта на една от най-мощните империи в световната история.
Най-очевидната причина, за това Рим да се превърне в руини и да бъде обезличена някогашната му слава, може да се търси в поредицата от военни разгроми, които легионите на империята търпят срещу външни нашественици. Рим се сражава с германските племена в продължение на векове, но след 300 година “варварските” племена, като готите например, нахлуват неудържимо в границите на империята. Римляните удържат германския натиск през IV век, но през 410 година предвожданите от краля на визиготите Аларих армии превземат и разграбват сърцето на империята - Вечният град. През следващите няколко десетилетия империята живее под постоянния натиск на варварите, за да се стигне до 455 година, когато Рим отново е превзет, този път от вандалите. И накрая, през 476 година, германският предводител Одоакър вдига бунт и сваля последният римски император Ромул Август. От този момент насетне никой на Италийския полуостров не е носил титлата император на Рим, затова и официално историята приема 476 година като годината на падането на Западната Римска империя.
Освен че е атакуван от нашественици отвън, Рим е раздиран и отвътре, заради няколкото финансови кризи, които преживява. Неспирните войни и преразхода на средства постоянно изпразват държавната хазна, а непосилните данъци и неконтролируемата инфлация създават огромна пропаст между малцината богати и морето от бедни. В опитите си да избегнат данъчното облагане мнозина от знатните римляни напускат столицата и се заселват в провинциалните си имения, където създават свои собствени феодални “държавици”. В същото време империята изпитва остър недостиг от работна ръка. Икономиката на Рим зависи изцяло от робите, които обработват земята и упражняват повечето от занаятите. Военната мощ на империята има за задача с постоянните си завоевателни походи да носи у дома свежи попълнения от работна ръка. Когато обаче завоеванията секват – още през II век – нужните за работеща икономика роби започват да не достигат, а трупаните по-рано от войни съкровища постепенно се топят. Още един удар за икономическия упадък става завоюването на Северна Африка от вандалите през V век. Освен че лишават империята от важни за нея източници на стоки, вандалите започват с пиратските си набези да пречат и на търговията в Средиземноморския регион. С трудно работещата си икономика, западащата търговия и постоянният недостиг на селскостопански стоки, Римската империя започва да губи ролята си на хегемон в Европа.
3. Възхода на Източната империя
Съдбата на Западната Римска империя отчасти е предрешена в края на III век, когато император Диоклециан разделя империята на две – Западната част с административен център в Милано, а на изток столица става Византион, по-късно преименуван на Константинопол. В краткосрочен план поделянето на империята на две части дава добри резултати в управлението, но с течение на времето връзките между двете й части стават все по-слаби. Изтокът и Западът не успяват да работят заедно и да защитят владенията си от външните нашественици – постоянно възникват спорове между двете части по отношение на ресурси и оказване на военна помощ. С разширяването на пропастта, предимно гръцко говорящата източна част на империята започва да забогатява, а латинско говорящата западна част обеднява и затъва в икономически кризи.
Нещо още по-важно – докато трупа пари и мощ Източната империя неволно пренасочва набезите на варварите към по-слабата западна част. Императори като Константин, например, подсигуряват защитата на Константинопол, като го превръщат в непревземаема крепост, докато Вечният град, който за много от живеещите на изток е само със символична стойност, е оставен незащитен. Западната политическа система се срива окончателно през V век, но на изток Византийската империя преминава през различни форми на управление и така надживява запада с цели 1000 години, преди да падне под ударите на напористата Отоманска империя.
По време на най-големия си разцвет Римската империя се простира от Атлантическия океан до бреговете на Ефрат в Мала Азия. Но гигантските й територии стават една от причините за разпадането й. Административното управление на подобни огромни империи винаги е кошмарно занимание. Дори и с тяхната добре развита система от пътища, римляните не са в състояние достатъчно бързо да комуникират и от там – ефективно да управляват провинциите си. Рим се опитва да поддържа достатъчни на брой легиони, за да защитава границите си и да усмирява вълненията в провинциите. През II век император Адриан започва да строи прочутият си вал в Британия, с който цели да укрепи границите на империята и да държи нашествениците вън от римските територии. Но разходите за поддържането на военната машина на империята стават все по-големи, по-малко пари се отделят за технологични нововъведения, а инфраструктурата за граждански цели започва да остарява и да се руши заради небрежността в поддръжката й.
Ако териториалното разрастване на Рим е кошмар за администраторите, слабото и безидейно управление от лидерите в империята само задълбочава проблема. Да си император на Рим винаги е било рисковано занимание, но през бурните и размирни II – III век буквално се превръща в смъртна присъда. Гражданските войни постоянно тресат империята и само за период от 75 години 20 мъже носят титлата император, като всеки следващ я наследява, след като предшественикът му е убит. Персоналната охрана на императора – Преторианската гвардия – убива и възкачва нови императори по нейно собствено усмотрение, а веднъж дори се стига до обявяване на императорското място на търг, за да го предаде в ръцете на онзи, който предложи най-голяма цена.
Загниването на политическата система прониква и в Римския Сенат, защото политиците не съумяват да обуздаят странностите в императорските прищевки, тъй като политическата класа е тотално корумпирана. С влошаването на ситуацията у все повече римски граждани нараства недоверието в политическите лидери и обикновените хора започват да губят онова чувство, което са изпитвали предците им, наричайки се граждани на Рим.
6. Набезите на хуните и миграцията на варварските племена
Варварските атаки срещу Рим до известна степен са подклаждани от хунското нашествие в Европа в края на IV век. Когато евразийските воини нахлуват през северна Европа, те изтикват германските племена до границите на империята. Римляните позволяват на визиготите да се прехвърлят на територията на империята на юг от Дунав, но отношението към търсещите защита и спасение в пределите на империята визиготи е много жестоко. Според историка Амиан Марцелин, римските управници принуждават умиращите от глад готи да продават децата си в робство, за да им бъде разрешено да ядат кучешко месо. С бруталното си отношение римляните сами си създават опасен враг вътре в собствената си държава.
Когато ситуацията става нетърпима, готите въстават и се отправят към сърцето на империята. Побеждават в няколко битки римските легиони и дори убиват императора на източната империя Флавий Юлий Валент в битката при Адрианопол през 378 година. Шокираните римляни успяват да спазарят крехко примирие с варварите, но късметът им изневерява през 410 година, когато готският вожд Аларих със светкавична атака превзема Рим. Когато Западната римска империя е окончателно сразена, германските племена на вандалите и саксоните могат да се съсредоточат към други цели и да започнат постепенната инвазия в Британия, Испания и Северна Африка.
Упадъкът на Римската империя съвпада с разпространяването и разрастването на християнството и без съмнение новата религия оказва своето влияние в рухването на империята. С Миланския едикт от 313 година християнството е легализирано в пределите на Рим, а през 380 година император Теодосий I го въздига и до ранга на единствена официална религия. С тези царски декрети се слага край на вековете на преследване на последователите на Христа, но едновременно с това се подкопават устоите и на традиционните римски морални стойности.
Християнството не само изтласква политеичния римски пантеон от божества, в който императорът е почитан и приравняван към боговете, но премества и фокуса на моралните ценности от добруването на общността към прославата на личността. В същото време висшите сановници от новата христова църква придобиват все повече светска власт и влияние в политическите дела на държавата.
Въпреки че ролята на новата религия в упадъка на Рим е очевидна, все пак – в сравнение с икономическите, военните и административните фактори, нейният принос не е толкова значим. Промените, донесени от религията, по-скоро засягат частния живот на римляните, променяйки и настройвайки обществените отношения в руслото на индивидуализма.
През по-голяма част от историята си Рим е бил безспорният военен лидер в древния свят. Но по време на упадъка на империята някогашната мощ на легионите му започва да се превръща в спомени за добрите времена от миналото. Невъзможността да набират достатъчно свободни граждани за легионите си кара императори като Диоклециан и Константин да привличат в легионите наемни войски отвън. В редиците на легионите се вливат толкова много германски готи, че сред римското общество постепенно латинската дума за “воин” е заменена от “варварин”. И въпреки, че германите са храбри и умели воини, лоялността им към империята е почти никаква, а предводителите на наемните войски мечтаят за слава, което често води до обръщането им срещу самите римляни. Историята го доказва – много от варварите, които ограбват и разрушават Рим и довеждат Западната империя до края й, всъщност са израснали в йерархията на римските легиони.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар