20.6.17

В североизточната част на съвременна Франция, недалеч от Шалон на 20 юни 451 година се провежда последното голямо сражение в античния свят. На Каталаунските полета се срещат легионите на Рим и ордите на хуните, водени от Атила. 

Нашествията на хуните в Европа започват още около 370 година, когато неизвестните до тогава за Стария континент чергарски племена от Азия предприемат атаки срещу германските племена на готите, живеещи по северните брегове на Черно море. Тези набези слагат началото на нов исторически период, който по-късно бива наречен Великото преселение на народите.
Част от готите, които по-късно биват наричани визиготи (или вестготи), се преселват в пределите на Римската империя (Тракия и Мизия в онези части, които днес принадлежат на България); друга част – остготите, попадат под владичеството на хуните. В края на IV век хуните достигат до долното течение на Дунав, прекосяват реката и около 420 година се заселват в Панония (областта на юг от средното течение на Дунав, където днес се срещат границите на Австрия, Унгария и Сърбия).


Едновременно с преселението на хуните текат и процеси на смесване с германските племена, за което свидетелстват и германските имена, които много от хунските предводители приемат. Променя се и начина на живот на чергарските орди. Възходът на хуните започва при вожда им Руа (Ругила), но едва през 434 година, когато водач на хуните става племенникът му Атила, започва обединение на по-голямата част от варварските племена, обитаващи териториите на север от Дунав и Черно море. Това обединение се превръща в сериозна заплаха и за двете части – Източната и Западната – на Римската империя.

Около 440 година Атила разорява владенията на Византия на север от Балкана. През 448 година набезите му престават, след като е сключен мир с император Теодосий II, който се задължава да плаща годишен данък на хуните. През 451 година Атила насочва конницата си към Галия, като си поставя за цел да разгроми визиготите. Войските му разграбват редица селища в Галия и обсаждат град Аврелиан (днешният Орлеан). Атила обаче е принуден да вдигне обсадата, когато научава, че на помощ на обсадените пристигат римски и съюзнически легиони, командвани от “последният римлянин”, както ще го нарекат по-късно – Флавий Аеций (Флавий Аеций се ражда през 390 година в Дуростор, днешна Силистра и е смятан от историците за последния голям военачалник на Западната римска империя)

Двете армии се срещат на Каталаунските полета (област, обитавана по това време от белгийските племена каталауни, а днес – на територията на провинция Шампан във Франция). Атила получава възможността да избере мястото, където да даде решителна битка на обединените армии на доскорошните противници – Римската империя и предводителят на вестготите Теодерих I. Изборът пада на Мариакската равнина, близо до съвременния град Троа, където конницата му разполага с удобно за маневриране място.

Всъщност, точната дата и точното място, на което се провежда сражението, не са 100% известни. Повечето историци приемат предположението на британския си колега Джон Бъри, който изказва тезата, че битката се е състояла на 20 юни 451 година. За мястото на провеждането му се съди от описанията на единствения източник – историкът Йорданес, живял през VI век, който твърди, че армиите се срещат на Каталаунските полета (campis Catalaunicis). Но в хрониките на Йорданес Каталаунските полета са описани с размер от над 150 000 крачки, което на практика означава, че Каталаунските полета всъщност са цялата съвременна провинция Шампан. Други източници посочват по-точно мястото на битката – на север от днешния град Троа.

Според описанията Атила разделя силите си на три части - център и две крила. Той застава начело на тежката хунска кавалерия в центъра. Конницата и пехотата на остготите, водени от Валамир, Теодемир и Видемар заемат левия фланг, а на десния се построяват командваните от Ардарих пехотинци, сборна войска от съюзниците на хуните скири, бастарни, херули, руги, анти, алемани, тюринги, бургунди и т.н. Центъра и левия фланг на Атила са предимно кавалерия, пехотата заема десния фланг.

Флавий Аеций подрежда по подобен начин войските си, като водещ при него е принципът за етническата принадлежност на воините. На десния фланг поставя Теодерих и сина му Торизмунд с техните визиготи. Там е и конницата им. Аеций поема личното командване на левия фланг, който се разполага на пресечена хълмиста местност. Под неговото командване са гало-римските му легиони, военните колонисти от Арморика (полуостров Бретан), саксонко и бургундско опълчение, франкска пехота, оглавявана от Меровей. Визиготите във формированията на левия фланг изиграват ролята по-скоро на примамка за атакуващите, защото Аеций постоянно се съмнява в лоялността на доскорошните си врагове. В центъра на съюзническата коалиция застава аланската конница на Сангибан - заклети врагове на хуните. Тилът на конницата се подсигурява от тежка пехота и френско опълчение.

Числеността на армиите не е точно известна, но се знае, че силите и от двете страни са огромни. За пръв път Атила се колебае дълго преди началото на битката. Според описанията на Йорданес, причините за това са две: първо, гадателите на Атила предрекли лош изход от сражението за хуните. Втората причина, поради която битката започва едва около 9-тия час по римско време (т.е. около 15 часа), обаче дава по-рационално обяснение за колебанията му: за да може, “ако нещата се обърнат срещу него, да използва настъпващата нощ за да се спаси”.

Хуните неуспешно атакуват върха на хълма, където са посрещнати и отблъснати от отрядите на Аеций.  Атила произнася пред воините си реч, която завършва с думите: “Който може да остане безучастен, когато Атила се сражава, той вече е погребан!”. Сам повежда атаката. Настава кървава сеч, която Йорданес описва образно така:
“Битка люта, променлива, зверска, безпощадна […] Ако се вярва на старците, то ручеят на споменатото поле, протичащ между ниските брегове, прелял от кръвта на убитите и наводнил околностите; преливащ не от дъждовете, както се случвало, а от необичайната течност, той се препълнил с кръв и се превърнал в цяла река”.

Кървавата схватка продължава и след падането на нощта. В тъмнината до смърт е стъпкан престарелият крал на визиготите Теодерих. Но войните му не научават за смъртта на предводителя си и изтласкват хуните до временният им лагер, който са защитили с каруците от обоза. Битката постепенно затихва. През нощта войските с труд се прибират към лагерите си. Едва с настъпването на утрото стават ясни мащабите на кървавото клане от предишния ден.

В битката Атила претърпява огромни загуби. Свидетелство за тежкото положение на хуните е фактът, че остават зад укрепленията в лагера си и не смеят да излязат извън тях. Аеций свиква съвет и е взето решение лагерът на хуните да бъде обсаден, за да бъдат доведени до изтощение силите на Атила.

Малко след това обаче е открито тялото на загиналия Теодерих. Ситуацията се променя коренно. По съвет на Аеций новоизбраният крал на визиготите, синът на Теодорих Торизмунд, поема бързо към Тулуза, за да утвърди властта си, преди братята му да предявят своите претенции.
Според Йорданес, Аеций предпочел да съхрани останките от разгромените по негова преценка хуни, които да са в противовес на набиращите сила визиготи. Визиготите напускат бойното поле, а след известно време и хуните безпрепятствено се оттеглят.

 Хрониките не обясняват как са се разделили в Галия противниковите армии. Съвременникът на битката Проспер Тирон Аквитански, проследил събитията от Рим, записва в своите хроники: “Макар и никой в този сблъсък да не отстъпи, и двете страни дадоха неподлежащи на преброяване жертви, но всички смятаха хуните за победени, защото онези, които оцеляха, загубиха надежда [за успех] и се завърнаха в родината  си”. 

По свидетелствата на Йорданес, в битката загиват 165 000 воини от двете страни. Идаций споменава дори 300 000. Атила не е разгромен, но е принуден да напусне Галия. След като заобикаля Алпите, на следващата 452 година, нахлува в Северна Италия откъм Панония. Превзема най-големия град на адриатическото крайбрежия Аквилея, а по-късно и Милано. Само разразилата се епидемия сред хуните и войските на Източната римска империя, отправили се да пресрещнат в гръб Атила, слагат край на кампанията.

През 453 година Атила отново се бие с аланите и вестготите при река Лоара, но отново е принуден да отстъпи, а по-късно същата година умира.

Нахлуването на Атила в Галия  през 451 година и срещата му с папа Лъв I през 452 година оставят трайна следа в католическата традиция на животоописателната литература. През средновековието започват да наричат Атила Бич Божи (flagellum dei), което е отражение на латинската църковна традиция на хуните да се гледа като на наказание за греховете. Исидор Севилски обобщава тези виждания, като пише, че “Те бяха гневът Господен. Когато възмущението му спрямо вярващите достигне висините, той ги наказва с хуните, за да ги пречисти чрез страдания и вярващите отново да отхвърлят светските съблазни и грехове и да се завърнат в небесното му царство”. 

Литературните критици намират много общо между последния грандиозен сблъсък в античния свят и описаните от Дж.Р.Р.Толкин в романите му от поредицата “Властелинът на пръстените” обсада на крепостта Минас Тирит и битката на Пеленорските поля.

0 коментара:

Публикуване на коментар