22 ноември 2019 г.

В историята на „ливърпулската четворка“ 1968 година е преломна. През тази година се случват много неща, които в крайна сметка довеждат до раздялата на четиримата от Бийтълс. Но пак през тази година излиза и едноименният им албум, който заради оформлението си (само името на групата, изписано върху бял фон) получава неофициалното название „Белият албум“ (The White Album).

В неизброимите класации за най-добри албуми за всички времена, The White Album неизменно заема челни позиции, а според данните на Американската асоциация на звукозаписните компании това е и най-продаваният албум на Бийтълс. Едновременно с това, албумът е и сред подлаганите на най-жестока критики продукция на групата.
За всичко обаче си има причина.

Бийтълсите записват песните в албума в много напрегната обстановка. Но преди да започнат записите в студио, групата посещава Индия, където по онова време е много популярен гуруту Махариши Махеш Йоги. В неговата компания четиримата от Ливърпул се учат на трансцедентална медитация и обогатяват духовните си сили. В почивките между „напрегнатите лекции“ на гуруту, продължават да съчиняват текстове и да пишат музика за новите си песни (въпреки, че им е предписано пълно усамотение и съзерцание).

Обаче, в крайна сметка музикантите се прибират в мрачния Албион много разочаровани от престоя си в мистична Индия. Джон Ленън е особено раздразнен и причина за това са слуховете, че Махариши се е опитал да изнасили актрисата Мия Фароу, която придружава бийтълсите в това пътешествие. Такава постъпка, разбира се, е в пълен разрез с имиджа, който „почтеният философ“ гради за себе си.



Когато се връщат в Англия, музикантите се заемат сериозно с работата по албума, но изведнъж слабите пукнатини в отношенията помежду им се оказват зейнали огромни пропасти. Много от нещата не вървят, или не се получават така, както им се иска на бийтълсите. Зачестяват споровете. Поводи за стресови ситуации винаги има, защото едновременно с работата по албума, групата се занимава и със създаването на звукозаписната компания Apple Corps, което си е достатъчно голямо главоболие и само по себе си. Освен това, горе-долу по това време в студиото често започва да се появява Йоко Оно, която с присъствието си явно дразни всички, освен Джон Ленън. Между другото, тогавашната приятелка на Пол Макартни също често е в студиото, но за това доста по-рядко се сещат да споменават биографите на групата.

Изобщо, времето е белязано с все по-отчетливото отчуждаване между членовете на групата. В онзи момент всеки от тях прекарва все повече време сам в студиото, като понякога такива „индивидуални“ звукозаписни сесии нерядко се провеждат едновременно. Така, например, постъпват Ленън и Макартни, записвайки в различни стаи. Всеки си има собствен звукорежисьор. Един от критиците дори пише, че The White Album е първият в историята на рок музиката, записан от четирима соло изпълнители, които иначе са една група.

Напрежението расте и нервите им започват да не издържат. Пръв не издържа Ринго Стар. В един момент той става и излиза от студиото, без да има намерение да се върне обратно. Обяснява това с прекалената си умора от сеанса, както и с това, че уж другите постоянно го изтласкват на заден план. Все пак, след две седмици на увещания и молби, Ринго се завръща в студиото. Но и Джордж Харисън е постоянно недолен от нещо. „Петият бийтълс“ - Джордж Мартин, също усеща, че нищо не е наред, че все по-трудно му е да държи под контрол процеса по създаването на албума. И нещата не опират само до рязкото отчуждаване на членовете на групата, а и до откровеното им нехайство и безотговорност, което пречи на работата.


Между другото, докато работят по „Белия албум“ музикантите използват и технически нововъведения. Точно през 1968 година The Beatles преминават от четирипистов запис към осемпистов, въпреки че използват апартурата без разрешението на лейбъла, защото все още звукозаписната машина не е преминала през всички тестове и проверки.



Накрая, след месеци на напрежение и не много ползотворна работа, албумът, започнат още през пролетта, е завършен. На 22 ноември 1968 година „Белият албум“ излиза в продажба.

Резултатът? Един албум, две плочи, 31 композиции с общо времетраене 93 минути и 16 секунди. Както винаги в главните роли са Джон, Пол, Джорд, Ринго и криещият се в тяхната сянка Джордж Мартин. Първият албум, записан от групата под собственият им лейбъл Apple. За албума са написани тонове рецензии, изречени са милиони думи. Затова не е нужно да се повтаря всичко, а може да се отбележат само три ясни тенденции.


Първото и най-важното (касаещо албума): The White Album, като единственият двоен албум в историята на групата, не успява да избегне риска за подобен род начинания. Песните са предостатъчно, но дали всички са добри? Направо казано – не съвсем. В албума са включени такива абсолютни хитове и попадения, като Helter Skelter, While My Guitar Gently Weeps или, да речем, Back In The USSR, но има всевъзможен пълнеж. Или с други думи казано, албумът съвсем не е „гладък“.

Втората тенденция: изобилие от стилове. Дори не и разнообразие, а направо вахканлия, защото в албума има всичко: от балади (Blackbird) до съвсем чист хард рок (Helter Skelter); от пародийното подражание на Beach Boys (Back In The USSR) до странният и незнайно защо и кому необходим експеримент, наречен Revolution 1. Някои откровено отричат албума, заради това, че се е превърнал в тотална мешаница. Но албумът си е просто такъв, какъвто трябва – с обилно многообразие на стиловете.



Третата и най-важна за историята на групата The Beatles тенденция е, че докато работят по „Белия албум“ музикантите окончателно се оформят като индивидуални творчески личности. Ленън се превръща в завършения бунтар, Макартни – романтикът, Харисън – философът, Ринго - … Ринго си остава просто Ринго. Да, мнозина биха казали, че това е клише, но в него има и много истина: след този албум музикалният почерк на всеки от членовете на групата вече е ясно разпознаваем. Това си има и лошата страна, защото между такива ярки индивидуалности все по-трудно е да се запазва общия дух, нужен за една група. Всичко покрай „Белия албум“ е тревожният сигнал, който предвещава, че разпадането на The Beatles е вече необратим процес.

През годините мнозина са забелязали любопитни факти за „Белия албум“ The Beatles. Ето само някои от тях:
Първоначално албумът е трябвало да носи заглавието A Doll’s House, но това се налага да бъде променено, защото малко по-рано групата Family издава грамофонна плоча, озаглавена Music in a Doll’s House.


Дизайнът на албума е на известният британски художник Ричард Хамилтън. Освен изключителния минимализъм на обложката, той предлага още един интересен детайл: на всяка обложка е отпечатан серийният ѝ номер. Първите 4 екземпляра са за членовете на групата, а албумът със сериен номер 00005 е продаден на търг през новия, XXI век за огромна сума.

За безотговорното поведение на музикантите по време на записите вече стана дума. На моменти нещата стигат и до откровени детинщини: докато тече записа на Helter Skelter, Джордж Харисън бяга из студиото, вдигнал високо над главата си горящ и димящ пепелник.

С тази песен е свързана и друга, далеч по-ужасяваща история. Известният по онова време убиец Чарлз Менсън и неговите бандити, изписват с кръв заглавието на песента на стена в холивудски апартамент, в който избиват петима души.



За песента Dear Prudence Ленън, Макартни и Харисън записват свои версии на партиите за бас китара и ударни. И досега си остава загадка, кой на какъв инструмент свири в крайната, студийна версия на композицията.


Историята около написването на While My Guitar Gently Weeps е особено интересна. Песента се превръща във „визитна картичка“ за Джордж Харисън. Той разказва, че се вдъхновил за написването ѝ, докато чете класическата китайска „И Дзин“ (Книга на промените). Размишлявайки върху идеята за относителността, залегнала в китайската култура, той отваря случайно попаднала му в момента книга и когато прочита думите „gently weeps“, започва да композира песента. В началото песента не предизвиква особен интерес сред останалите членове на групата. Записани са няколко варианта, в това число, както чисто акустичен, така и с повече електронни ефекти. Но нито една от версиите не подхожда на албума. Соловите партии са изпълнявани ту от Джордж Харисън, ту от Джон Ленън, но композицията така и не придобива нужното звучене. Тогава Джордж кани приятеля си Ерик Клептън, който записва соло китарата и нещата си идват на местата. Според всички членове на групата, присъствието на Клептън в студиото рязко сваля напрежението, което към онзи момент е „повече от веществено“.

„Белият албум“ винаги е бил благодатна почва за всякакви конспиролози. Още през есента на 1969 година много от маниакалните фенове на групата, разбира се и не малко от тогавашните „тролове“, започват да търсят в албума намеци за внезапната кончина на Пол Макартни и последвалата му замяна с абсолютен негов двойник.

Песента Something, написана от Джордж Харисън, която по-късно се превръща в супер хит и една от най-разпознаваемите песни на The Beatles, е записана като демо-запис и не е включена в албума. Едва година по-късно песента се появява в албума Abbey Road.



Песента на Джон Ленън Julia е посветена на неговата покойна майка. Това е единствената песен в историята на групата, която Джон записва сам, без участието на никой друг от бийтълсите.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...