1 юни 2018 г.

През 1843 година, само година след края на Първата опиумна война, в селцата около разтърсения до основи от „презморските варвари“ Кантон, се появява поредната секта. В хилядолетната история на Китай подобни тайни общности – религиозни, политически, мафиотизирани, а най-често, всичко това на едно място – са стотици. По времето на манджурската династия Цин, тези общности твърдо се противопоставят на узурпаторите на властта и жадуват да върнат блясъка на легендарната вече национална династия Мин.

Още в края на XVIII век, едно от най-известните китайски тайни общества в света - "Обществото на трите хармонии" (познато най-вече, заради по-късния му еквивалент в модерния мафиотски свят - „Триада“), вдига бунт срещу манджурите в Тайван и южните провинции. С това завършва един период от почти век, през който вътре в Поднебесната цари относителен социален мир. В началото на XIX век в Северен Китай се появява будистката тайна секта „Байляндзяо“ (Белия лотос), което оглавява друго въстание, продължило почти девет години. Особеното при него е, че след потушаването му през 1805 година, на бунт се вдигат онези, които доскоро са помагали за потушаването му – селското опълчение и доброволните части. Те настояват да им се изплатят компенсации, след демобилизацията. В крайна сметка, понеже не могат да се справят бунтуващите се, властите са принудени да им раздадат земи от държавния фонд.

Цялата първа половина на XIX век в Китай преминава под знака на постоянни вълнения из провинциите, спорадични бунтове и метежи, организирани от тайни общности или етнически малцинства. През 1813 година последователи на сектата „Небесен разум“ щурмуват императорския дворец в Пекин. Осемдесетина от тях дори успяват да проникнат в покоите на императора, но там се намесва манджурската гвардия и атакуващите са ликвидирани.


Но появилата се в средата на века нова секта се различава от предходните по това, че всичко в нея се пречупва през китайския прочит на християнството.

Хун Сюцюан
Той се казва Хун Сюцюан и произхожда от заможно селско семейство. Три пъти посещава Кантон и първите 30 години от живота му преминават в неуспешни опити да положи прословутите изпити, които да му гарантират чиновническа длъжност. Точно в Кантон той се запознава с китайски преводи на християнски книги и проповеди. Сблъсъкът на претоварения му от конфуцианската схоластика мозък с жестокото разочарование от ситуацията в света, в който живее (провалът на изпитите означава край на мечтите за кариера в редовете на администрацията на империята), в крайна сметка довеждат до телесен срив, последван от духовен катарзис, след това от прозрение и религиозно-политическа екзалтация, дали началото на ново учение и държава.

Може да се намери паралел между Хун, след третия му провал на държавните изпити, превърнал се на практика в край на предишния му начин на живот, и живелите далеч преди него във времето християнски светци. Когато за трети път не успява да преодолее бариерата на изпитите, Хун за 40 дни изпада в безсъзнание. Бълнува по време на обзелата го треска. И в стиховете, които произнася обърканият му мозък смесва в едно традиционни китайски мъдрости с християнски елементи. Когато се опомня, Хун Сюцюан вече не мисли изобщо за явяване на държавните изпити. Новите му намерения са да промени кардинално света. Защото в безсъзнанието и треската, той разбира, че е… по-младия брат на Исус Христос.

Новият месия е налице, а имали месия, винаги ще се намерят и последователи. Хун е късметлия, защото сред неговите последователи се оказват и такива хора, като Ян Сюцин, който се оказва едновременно талантлив организатор и военачалник. Хун Сюцюан се ражда през 1814 година в провинция Гуандун. Когато се превръща в „по-младия брат на Христос“, по родните му места не се намират много хора, които са готови да го следват. Но в съседната провинция Гуанси желаещите са хиляди. Ян Сюцин е един от тези селяни от Гуанси, които през живота си се налага да работят какво ли не, но накрая все пак остава без никаква работа, защото след края на Първата опиумна война центъра на търговията с чужденците се е измества от Кантон в Шанхай. Съмнително е, дали Ян Сюцин искрено вярва, че уважаваният учител Хун е роден син на Йехова и брат на Исус, но това не му пречи да се провъзгласи за „втория по-млад брат“ на божия син. Още повече, че подобно на всички екзалтирани личности, приема себе си за не по-малко достоен от Христос или манджурския император.


Общо основателите и бъдещите предводители на новата държава (наистина нова – не без основание се приема, че Новата история на Китай започва с това въстание) са шестима  - учител, бедняк, лихвар, земеделец, селскостопански работник и въглещар. Въпреки че са много различни по социален произход, образование и професии, обединява ги едно – всички са „хакка“ – деца на бедни родови кланове. „Хакка“ буквално се превежда като „гости“, но всъщност така в южните китайски провинции наричат потомците на бедни преселници от северните части на империята. Те са постоянно презирани и унижавани от местните родове. Вековете на съвместен живот не само не изглаждат противоречията между „преселници“ и „местни“, но напротив – задълбочават враждата им. В дъното на тази вражда е борбата за основното средство за оцеляване в Китай – земята.

Тайпински ван със свитата си
„Децата“ на „хакка“ създават „Байшандихуй“ – Общество на Небесния Отец. В тази общност се преплитат християнските схващания за справедливост и древните китайски утопии за всеобхватна хармония, призивите за социално равенство и национално въстание срещу чуждоземната манджурска династия. По същество, това е първата в новата история версия на „теология на националното освобождение“. В допълнение към Стария и Новия завет, последователите на Небесния Отец пишат своя, „трета част“ на Библията – Последния завет.

През 1847 година Хун Сюцюан отива в Кантон при протестантски мисионери от САЩ. Желае да бъде покръстен. Но това вече не са онези последователи на Христос от ранните години на религията, които съкрушават робовладелската Римска империя. Американският свещеник буквално се стряска от фанатизма на странния китаец, затова отказва да го покръсти в христовата вяра.

Търсещите Бога не се превръщат за една нощ в бунтари. Местните власти преследват странните проповедници, затварят ги в тъмници, откъдето после ги освобождават срещу големи подкупи. След седем години сектата вече има значителна маса от последователи и се е превърнала в много разклонена нелегална организация, която от лятото на 1850 година започва да подготвя въстание.

На 11 януари 1851 година в селцето Дзинтян в провинция Гуанси работници-въглещари се вдигат на бунт срещу произвола на местен манджурски чиновник. Бунтът става сигнал за избухването на по-голямо въстание. На 25 септември въстаниците превземат първия голям град – Юннан, където създават свое правителство и провъзгласяват началото на новата си държава. Наричат я „Небесното Царство на Великото спокойствие“ (Тайпин тянгуо; тайпин може да се преведе още и като Великата благодат, или Всеобщото щастие и е концепция, прокламирана от даоизма  и датираща още от времето на династията Хан). Оттам идва и наименованието на всички въстаници – тайпини.


Предводителят на въстаналите сектанти Хун Сюцюан получава титлата „Тян-ван – Небесен господар (или ако се прибегне до религиозната аналогия – Небесен цар). На практика, той става император – антипод на седящия на „трона на драконите“ в Пекин, девети манджурски император от династията Цин, Сянфън.


Самопровъзгласилият се Небесен господар претендира за върховната власт над целия свят; нещо като тайпински вариант на схващането за световна революция. Затова и последователите и най-близките му съратници получават спомагателни титли по четирите посоки на света: Източен, Западен, Южен и Северен господари (съответно „Дун-ван“, „Си-ван“, „Нан-ван“ и „Бей-ван“). Има още един ван – Спомагателен или Флангови господар, „И-ван“.

Провъзгласявайки „Небесното царство на Великото спокойствие“, тайпините на практика без много да му мислят, декларират създаването на рая на земята. Носят червени кърпи на главите си, а като знак на неподчинение на манджурите престават да бръснат косите си над челото и затова враговете им започват да ги наричат хунтоу“ и „чанмао – червеноглавите и дългокосите.

В сраженията срещу правителствените войски тайпините се показват като смела и организирана армия. И едновременно с това се откроява и екстремизмът, който ги движи. Всички, които са на служба в манджурската държавна машина, са смятани за врагове, подлежащи на унищожение. Ако в дома на някого открият и най-незначителна принадлежност от официалното чиновническо облекло, целия му род трябва да бъде умъртвен.

Аудиенция при Небесния ван Хун Сюцюен. Рисунка на английски очевидец от XIX век
Версията на християнството, проповядвана от Хун Сюцюан, би могла да спечели симпатиите на много повече хора. Предпоставки за това са налице: китайската религиозност никога не се е отличавала с фанатична нетърпимост спрямо друговерците; в учението на Христос духовните и нравствени понятия не противоречат на традиционните китайски схващания за справедливост и морал. Но тайпините проявяват в религиозната сфера фанатична консервативност. Традиционните китайски „три учения“ - конфуцианството, даоизмът и будизмът, са обявени за еретични. Храмове и култове сгради, статуи на светии – всичко е подложено на тотално и безпощадно унищожение. Затова и не малко от китайските бедняци от селските райони се оказват неспособни да приемат революционните проповеди на фанатизираните тайпини. И няма нищо чудно, че започват да организират свои отряди за самоотбрана, които си взаимодействат с войските на династия Цин.


В началото на тайпинския бунт обаче, всичко върви по мед и масло за въстаналите. Получават подкрепа от широките маси, сред които отдавна зрее недоволството от властта на манджурската династия. Още повече, че държавната машина през последните години преди бунта се справя много зле с нещастията, които сполетяват Поднебесната.

След като през есента на 1851 година поделят властта си, предводителите на Небесното царство получават и съответните територии под свой контрол. Всеки от вановете разполага със своя армия и свой административен апарат, които са отговорни за ситуацията в подконтролните им земи в Тайпин тянгуо.
Прието е, че Небесния ван трябва да бъде приветстван с възгласа-пожелание „ван суй!“ – „десет хиляди години живот!“. Но на практика основните задачи по управлението поема Ян Сюцин, докато Хун Сюцюан се отдава изцяло на писането на религиозни и философски трактати.

Година по-късно въстаниците са принудени да напуснат Юннан. При това им провървява много, защото са обкръжени от цинските армии. Отчаяна и кървава атака все пак им осигурява пробив в обкръжението. Тайпинските войски поемат на север. Не успяват да превземат град Чанша, столицата на провинция Хунан, но пък влизат в Учан, който е административен център на провинция Хъбей. Там се намират огромни арсенали на цинската армия, а в пристаните по река Яндзъ (Яндзъ е Жълтата река) са закотвени много големи речни кораби. Сдобивайки се с такава плячка, тайпинската армия става значително по-мощна.


Остава въпроса накъде да продължат. Някои настояват, че трябва да се поеме незабавно към Пекин и да бъде свалена манджурската власт. Може би това е най-правилният избор, защото официалните власти не разполагат с никакви значими сили в това направление, които биха спрели настъплението на тайпините. Но в крайна сметка е взето друго решение. Тайпините тръгват на изток по течението на река Яндзъ, за да превземат Нанкин и да превърнат града в свой временен административен център. За вземането на това решение отчасти роля изиграва споменът за начина, по който Чжу Юанчжан (основател на династията Мин) векове по-рано освобождава Поднебесната от монголското господство. Обсадата на Нанкин е продължителна и кръвопролитна, но през март 1853 година градът все пак се превръща в столица на Тайпин тянгуо.

Настъпилото „велико спокойствие“ (или всеобщо благоденствие) обаче е въпрос на гледна точка. Населението е разделено на мъжка и женска общности, а „взаимното проникване“ между двете е много строго ограничено. Вътре в разделените по пол групи се формират професионални общини: например, някои от мъжете се занимават с коването на оръжие, жените пък – с шиене на дрехи. В Небесното царство парите не важат. Принципът на разпределяне на нужните вещи е „от всеки според възможностите, на всеки… каквото има“. Но докато тече гражданската война (защото тайпинското въстание е точно такова), обществените складове на тайпините никога не остават празни и бунтовниците не бедстват. Е, обзети са от постоянно желание да се развличат и забавляват, но това не е лесна работа: виното, хазартните игри, тютюнът, да не говорим за опиум – всичко е забранено. На жените е забранено да следват варварската мода с бинтоването на краката в опит да се създадат изящни малки стъпала, но пък им е разрешено да служат в тайпинската армия.

Водачите на въстанието сами определят полагаемата им се част от военната плячка. За тях започват да строят и дворци, в които се нанасят с многобройната си прислуга и хареми. Вановете и при тайпините са си ванове, дори и да са убедени, че са небесни синове.


Хун Сюцюан е воден от идеята, че Китай трябва изоснови да бъде преобразен и новият живот на китайците следва да бъде организиран по строгите канони на китайския прочит на християнската вяра. Тян-ванът и съветниците му разработват широкомащабна програма, която трябва да преобрази китайските села. В „Поземлена система на Небесната династия“ те записват, че земята трябва да се подели между общините, които да се превърнат в основните звена на стопанския, военен и религиозен живот. Вътре в тях всичко се гради по християнския религиозен култ, но по обредността, която Хун Сюцюан разработва. Според нуждите, част от мъжкото население на общините бива мобилизирано за военна служба. Ако се изразим с термините на политикономиката на социализма, всички излишъци следва да се събират в „обществени фондове за потребление“.

Кадър от филма The Warlords (2007), пресъздаващ събития от Тайпинското въстание
Точно така, светлото бъдеще, което предводителите на тайпините проповядват, в голяма част се превъплъщава, но един век по-късно – в народните комуни на Мао Дзъдун, например. Но по онова време, в средата на XIX век, китайците все още не са узрели за тези идеи и проектите на Хун Сюцюан остават нереализирани. На практика, в живота на тайпинските села не настъпват кардинални промени, спрямо всичко останали села в Китай. Понякога, при по-сериозни стихийни бедствия, тайпинската власт намалява данъците в засегнатите общини, но същото прави и цинската администрация.

След като утвърждават властта си в Нанкин и околностите му, тайпините през пролетта на 1853 година предприемат поход към Пекин. Обаче силите на 20-хилядната им армия се оказват недостатъчни дори за това, да превземат съседния до столицата град Тиендзин – не разполагат с достатъчно оръдия. В началото на 1854 година е изпратена двойна по-численост войска, която да подкрепи първите сили. Но към този момент и цинските власти започват да действат по-решително. И двете тайпински армии са разгромени, командващите ги са пленени и по-късно – екзекутирани.

Въпреки това, тайпинните владеят територия от няколкостотин хиляди квадратни километра, а в редиците на въстаническата им армия има около два милиона бойци. Отрядите им се впускат в далечни военни походи и завладяват град след град, като навсякъде създават анклави на Небесното царство. Правителството от своя страна успява да формира два укрепени района в непосредствена близост до Нанкин. В това няма нищо чудно, като се вземе предвид релефа на Китай, изпъстрен с многобройни планински масиви и труднопроходими дефилета.


Но в още по-сериозен за тайпините противник се превръща друга сила – селските отряди за самоотбрана започват да се обединяват и да се реорганизират в цели армии. Начело на тези формирования застават умели пълководци, най-често лидери на огромни родови кланове. Например, бившият учител Дзен Гофан създава немногобройна, но много добре обучена и въоръжена армия по западен образец – наричат ги „хунанските юнаци“, която използва много гъвкава тактика, отколкото правителствените войски. Голямо преимущество на тези нови формирования е и това, че начело при тях са не манджурски пълководци, а коренни китайци. Затова и се ползват с подкрепата на значителна част от населението, още повече, че тайпините, придвижвайки се през територии, настроени срещу тях, сеят разруха и смърт (гражданската война затова е гражданска, защото „се различава от обикновената война дотолкова, доколкото обикновената война се различава от обикновения мир“, както казва един мъдър човек). За правителството в Пекин не остава никакъв друг вариант, освен в така стеклите се обстоятелства да подкрепя новопоявилите се армии и да ги използва по всеки възможен начин. Появата на тези армии обаче е забележително събитие, което в близкото бъдеще довежда до големи политически последици: създават се условия за „регионален милитаризъм“ – система, при която пълководците, както в далечните времена, се превръщат във все по-властни наместници. Възползвайки се от подкрепата на местния образован елит, те освен военната, постепенно се сдобиват и с гражданската власт. И едновременно с това, тези регионални пълководци се сдобиват и с все по-голяма тежест пред императорската и в централната власт като цяло.

Нанкин
Към есента на 1856 година ситуацията до известна степен се стабилизира. И тогава противоречията сред водачите на тайпинското въстание достигат до критична точка и се превръщат в кървава, насилствена разпра. Много от случилото се по върховете на Небесното царство на Великото спокойствие остава забулено в тайна, но по всичко личи, че ключов се оказва конфликтът между Небесния господар и дясната му ръка – Източния ван Ян Сюцин.

Конфликтът между двамата се проявява още през 1853 година. Ян Сюцин се слави не само като добър администратор, но и като умел оратор, а често изпада и в религиозна екзалтация, като твърди, че в такова състояние чрез неговите уста говори сам Бог-Отец. При една такава случка, когато Ян Сюцин заговаря с гласа на Бога, недоволният Хун Сюцюан му казва, че „греховете му започват да стават твърде много“. Ян Сюцин обаче, при всичките му неоспорими организаторски качества, в никакъв случай не страда от излишна скромност, затова подминава забележката на Небесния ван с пренебрежение. Поданиците на Небесното царство приветстват Източния ван с поздрава „девет хиляди години живот“, но през 1856 година Ян Сюцин започва да настоява, че и него следва да приветстват с пожеланието за десет хиляди години живот, отредено само за Небесния ван. Освен това, Източният ван е концентрирал в свои ръце прекалено много власт – военна и гражданска, която упражнява изключително деспотично. Като цяло това е опасно развитие на процесите, защото въпреки нарастващата неприязън  спрямо него отстрана на останалите предводители на въстанието, сред редовите тайпини Ян Сюцин се ползва с огромна популярност.


Събитията се развиват по следния начин: В ранното утро на 2 септември 1856 година отрядите на Северния ван Вей Чанхуей нахлуват в двореца на Ян Сюцин и избиват всички – в това число и Източния ван. Няколко дни по-късно из цял Нанкин от името на Хун Сюцюан е разпространено съобщение, че Небесният ван твърдо осъжда самоуправството от страна на Вей Чанхуей и че на следващия ден, рано сутринта, виновникът ще бъде наказан с бой с пръчки пред двореца на върховния владетел.
Сред събралите се да видят това зрелище са хиляди привърженици на Ян Сюцин, все още бурно негодуващи срещу убийството му. Обаче се оказва, че самите те попадат в капан, а всичко случващо се е просто инсценировка. Наблизо са се укрили воини на Северния ван, които започват безмилостно клане на оказалите се в капана.

Клането между тайпините в Нанкин
Появява се още едно действащо лице. Като научава какво се случва, в Нанкин пристига от своите владения И-ванът Ши Дакай. Той иска с Небесния ван да въведе ред в столицата и да накаже престъпника Вей Чанхуей. Когато пристига, обаче, се оказва, че вече го очакват, при това не с намерението да го оставят жив. Успява да се спаси по чудо. Според една от версиите за бягството му, спуска се с въже от градските стени, а според друга – изнесен е от града от търговец, скрит в голяма кошница с плодове и зеленчуци. Но всички членове на неговото семейство, озовали се в Нанкин, са убити по заповед на Вей Чанхуей.

Триумфът на Северния ван обаче също се оказва краткотраен. Много от ръководителите на въстанието и обикновени бойци, настояват да бъде съден. Съдът го намира за виновен и Вей Чанхуей, заедно с няколкостотин от приближените му са екзекутирани. Извършвайки справедливо възмездие Хун Сюцюан успява да отклони от себе си съмненията, че има някакво участие в цялата случка. Авторитетът му на харизматичен лидер не е опетнен от кървавата разпра между вановете.

Все пак, тези събития се оказват преломни в историята на тайпинското движение. Ши Дакай губи доверие в Небесния ван. Начело на 100-хилядна армия той поема към Съчуан, като решава вече да действа самостоятелно. Така Небесното царство губи няколко от градовете си. Но до поражението на въстанието има още много да се случи.


Издигнати са нови водачи, някои от които гледат по съвсем различен начин на света. Например, Хун Жънчан, братовчед на Небесния ван, е човек, който има представа от живота в западната цивилизация и смята, че в Китай трябва да започне да се сторят железопътни линии, да се създадат модерни телеграфни станции (по това време се появява телеграфният апарат на Самюъл Морз), да се развиват банковото дело и промишленото производство.

Нефритения трон на Небесния ван
В тези трудни години Хун Сюцюан се надява, че ще получи подкрепата и на „братята по вяра“ – установилите се в крайбрежните градове европейци. Те обаче не приемат тайпините нито за „братя по вяра“, нито за християни изобщо. За европейците тайпинското движение е просто един дивашки, мракобесен бунт, който – и това е най-важното – е заплаха за търговските им интереси. В началото те отхвърлят молбата на Небесния ван, който моли да му предоставят параходи за прехвърляне на тайпинските войски в горното течение на Яндзъ. Когато тайпините наближават Шанхай, европейците се включват в отблъскването на нападението. След това изцяло спират да се придържат към политиката на неутралитет, приета в началото на въстанието. Започват да се организират армейски части със смесен състав – редовите воини са китайци, командвани от европейски офицери. Правителството на Цин приема на служба няколко отряда, съставени от европейски и американски наемници.

Укрепват и армиите на „регионалните милитаристи“. Ли Хунджан, след като няколко години е в редовете на „хунанските юнаци“ под командването на Дзен Гофан, самостоятелно оглавява силната Хуайска армия. Подобни формирования се появяват и в други провинции.
През 1862 година, водената от Ши Дакай съчуанска въстаническа армия е блокирана в планински район от правителствени войски. В започналите преговори за капитулация, Ши Дакай се предоверява на противниковите военачалници, които обещават да запазят живота на бойците му. И-ванът е жестоко излъган. Войските му са пленени и екзекутирани на място. Само Ши Дакай е отведен в провинциалния център, за да бъде обезглавен публично.


В началото на 1864 година проправителствените армии, начело на които е Дзен Гофан, затварят обръча на обсадата около тайпинската столица Нанкин. Достъпът на продоволствия е прекратен и многобройния гарнизон и жителите на града са заплашени от глад.
Малко след това, на 1 юни 1864 година, умира Небесният ван Хун Сюцюан. Вероятно е изпил отрова. През последните години той става все по-затворен и мрачен. Вместо него за Небесен ван е провъзгласен петнадесетгодишния му син.

Дзен Гофан в средата
В края на юли обсаждащите армии успяват да взривят и сринат значителен участък от изглеждащите непристъпни градски стени на Нанкин и започват решителен щурм. Сраженията и клането по улиците на града не спират до тогава, докато не пада и последния му защитник. В тази безнадеждна касапница загиват най-малко 100 000 тайпини. Но младият Небесен ван, заедно с малък отряд и чичо си Хун Жънчан успяват да избягат от града. Все пак, през месец октомври и той е заловен и екзекутиран.

Паметник на Ши Дакай
На различни места в Поднебесната отделни, изгубили връзка помежду си тайпински отряди продължават да се съпротивляват чак до 1868 година. Някои от оцелелите тайпини бягат в съседен Виетнам, а по-късно дори се включват в антиколониалната война срещу Франция – вливат се в състава на т.нар. отряди на „черните знамена“.

За четиринадесетте години, през които продължава, Тайпинското въстание коства живота на огромен брой хора. Въпреки че в боевете на гражданската война жертвите се оценяват на няколко милиона, заради глада, болестите и всички други „екстри“ на войната, най-малко 20 милиона души губят живота си. И това е най-оптимистичната оценка – повечето историци оценяват жертвите на тайпинското въстание между 50 и 70 милиона. Китай на династията Цин губи не по-малко от 600 града, които са разорени от гражданската война. За селските райони последиците са още по-ужасяващи. Докато тече тайпинския бунт, императорската династия понася и още един удар - налага се да преглътне унизителното поражение и във Втората опиумна война. След края ѝ през 1860 година, в Китай отново е легализирана търговията с опиум, а освен това императорът е принуден да гарантира и правото на всички християни в Поднебесната да изповядват свободно религията си. 

В Първата световна война човешката цивилизация губи около 20 милиона души. Втората световна война – най-кръвопролитната в историята – коства други най-малко 75 милиона човешки живота. Тайписнкото въстание от 1850 – 1864 година всъщност е вторият по брой на човешките жертви конфликт в историята на цивилизацията.

А всичко започва с делириума, катарзиса и религиозния фанатизъм на един много амбициозен, но провалил се човек – Хун Сюцюан, решил да противопостави християнството на конфуцианския ред, хилядолетия направляващ съдбата на Поднебесното царство.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...