24 април 2018 г.


Името на първия човек, полетял в космоса – Юрий Гагарин, е известно по цял свят. А на неговият най-близък приятел в отряда на съветските космонавти, Владимир Комаров, се пада трагичната участ да е първият в историята човек, загинал по време на космически полет.

В наши дни космическите кораби от линията „Съюз“ се смятат за най-надеждните в световен мащаб. Но създаването им и усъвършенстването им е белязано от много труд и кръв, при това не в преносен, а в буквален смисъл. Когато поема към космоса на борда на „Съюз-1“, Владимир Комаров на практика е убеден, че всичко ще завърши трагично. В първия отряд на космонавтите Комаров е технически най-подготвеният специалист и затова усеща, че новият кораб е „много суров“. Той обаче разбира и още нещо – другите от отряда биха се справили далеч по-трудно с толкова недоработената техника.

Владимир Комаров е и най-възрастният сред колегите си в отряда. Ражда се в Москва на 16 март 1927 година. Когато започва Втората световна война той е на 14 години и както всичките си връстници в наивността си се стреми да попадне на фронта, за да се сражава срещу хитлеристите. През 1943 година Владимир постъпва в 1-во Московско специализирано училище на ВВС. Завършва го през юли 1945 година, когато войната вече е приключила. Випускниците на училището са изпратени да продължат образованието си. Комаров завършва през 1949 година Висшето военноавиционно училище „Анатолий Серов“ и е пратен на служба в Грозни, където се базира полк на изтребителната авиация от дивизията на ВВС в Северо-Кавказкия военен окръг.


Три години по-късно, вече семейният Комаров, е преместен в град Мукачево в Закарпатието, където служи в 486-ти изтребителен авиополк на 279-та изтребителна дивизия от 57-ма армия. После продължава образованието си, като се записва във Военновъздушната академия „Жуковски“. След завършването ѝ започва работа като летец-изпитател в държавния институт за развитие на ВВС. Съвсем скоро специалната комисия за подбор на бъдещи космонавти започва да разглежда личните досиета на летците, работещи в Института. Владимир Комаров е повикан за разговор, на който му предлагат „да работи със съвсем нова и различна техника“. Той се съгласява и така попада сред кандидатите, които трябва да преминат през следващите етапи на подбора.


В Централната военна научно-изследователска болница медиците са безмилостни в пресяването на кандидатите. Дори и най-малките здравословни проблеми стават повод за недопускане. Стига се до там, че определени кандидати не само не са допускани за „работа с новата техника“, но им е забранявано изобщо да продължат да работят в авиацията.

На 7 март 1960 година Комаров е признат за годен за космически полети и е зачислен към новата войскова част, която по-късно ще се превърне в Център за подготовка на космонавти. Сред 20-те човека, от които е съставен първия отряд от съветски космонавти, Комаров е най-възрастен – навършил е 33 години. Зад гърба си има натрупан голям опит като летец-изпитател. Затова и инженерите работят най-лесно с него, защото познанията му му позволяват по-бързо да вниква в техническата страна на нещата.

Въпреки всичките си качества, Комаров не попада сред шестимата, подготвящи се за първия космически полет. Нещо повече – разглежда се възможността да бъде изключен от отряда на космонавтите, след като лекарите откриват отклонения в работата на сърцето му. За половин година е отстранен от тренировките. Все пак, амбициозният летец заминава за Ленинград, където най-добрите специалисти извършват нови прегледи във Военно-медицинската академия. От там излизат със заключение, че „пиковете“ в кардиограмата му, които са разтревожили медиците от Центъра за подготовка на космонавти, се появяват не при болни, а при много добре тренирани хора. И Комаров отново е върнат към подготовка в Центъра.

Опитът и знанията му се налага да бъдат подложени на проверка през 1964 година, когато е решено да бъде изстрелян за пръв път космически кораб с тричленен екипаж. Пред главния конструктор Сергей Корольов задачата е поставена лично от тогавашния съветски лидер Никита Хрушчов. Да се постигне това е изключително трудно. Принципно новият космически кораб все още се намира в етап на проектиране, затова се налага да се модернизира едноместният „Восток“. Времената са такива – космическата надпревара се е превърнала в състезание на его, амбиции и политически позиции между двете суперсили в усвояването на космоса.


За Корольов обаче невъзможното става възможно – „Восток“ се превръща във „Восход“. За да се спести място в кабината на кораба, което и без това е изключително малко, се налага да се откажат от скафандрите на екипажа. Или казано направо, екипажът на първият тричленен космически кораб трябва да излети към орбита в леките тренировъчни комбинезони. Командир на „Восход-1“ става Владимир Комаров, а в екипажа са включени борд-инженера Константин Феоктистов и медикът Борис Егоров. Корабът стартира успешно на 12 октомври 1964 година и след едно денонощие в орбита благополучно се завръща на Земята.

Екипажът на "Восход-1"
Свидетели на събитията разказват, че когато Корольов получава доклада за приземяването на кораба, възкликва: „Нима всичко приключи и екипажът се прибра без драскотини? Никога не бих повярвал, че от „Восток“ може да се направи „Восход“ и трима космонавти да летят на него в космоса“. Докато „Восход-1“ е в орбита, в Москва се случва „дворцов преврат“ и космонавтите, излетели по времето на управлението на Никита Хрушчов, се прибират вече в епохата на Леонид Брежнев.

Сергей Корольов много цени Владимир Комаров. След полета на „Восход-1“ той няколко пъти му предлага да премине на работа в конструкторското бюро, но Комаров, който вече е космонавт-инструктор и работи с новите попълнения в отряда, предпочита да запази тази си роля. По това време набира скорост „надпреварата за Луната“. Корабът, известен днес като „Съюз“, първоначално е разработван като съветската версия за пилотиран полет до естествения спътник на Земята. Работите по проекта обаче вървят много тегаво. Към всичко това се добавя и фактът, че през януари 1966 година на операционната маса умира Сергей Корольов. Смъртта му на практика означава, че съветската космонавтика губи и „мозъка“ и „двигателя“ си.

И въпреки всички трудности, съветското ръководство притиска до изнемогване ръководителите на космическата програма; гонката със САЩ е единственият приоритет. Без да се вземат под внимание фактите, че първите три непилотирани изстрелвания на „Съюз“ завършват частично или напълно катастрофално, „мъдрите“ глави в Кремъл вземат решение, че е време за първия пилотиран полет на новия „Съюз“. При това се планира и качествен скок в програмата. Предвидено е да се изстрелят наведнъж два кораба, които трябва да се стиковат в орбита, след което космонавтите от борда на единия кораб трябва да се прехвърлят, облечени в скафандри на борда на другия кораб.

Конструкторът Василий Мишин, който заема поста на Корольов, не се решава да оспори становището на политическото ръководство. Стартът на „Съюз-1“ е планиран за 23 април 1967 година, а „Съюз-2“ трябва да излети на следващия ден. От лятото на 1966 година Владимир Комаров се готви за полет със „Съюз-1“. Той вижда всичко и всичко разбира. Но като летец-изпитател и като най-опитен в отряда, просто не може да „даде заден ход“.

Малко преди полета той посещава свой приятел, който се лекува в болница. В разговора им Комаров съвсем спокойно му заявява, че „на 90 процента съм сигурен, че полетът ще е неуспешен“.

Близките и роднините му също си припомнят, че Владимир Михайлович урежда всичките си дела и дори кара жена си да се научи да шофира, а за 8-ми март ѝ подарява разкошен сервиз, като казва „за гостите, които ще каниш после“.  На 16 март 1967 година Комаров навършва 40 години. Поверието гласи, че този рожден ден не бива да се празнува, но космонавтът три дни посреща роднини и приятели в дома си.


На видеокадрите, заснети преди старта, се вижда, че Комаров е пределно съсредоточен, ако не и направо мрачен. Въпреки цялата тежест на предстоящия полет, явно не е имал намерение да се предава. Стартът на „Съюз-1“ е успешен. Корабът потегля от Байконур в ранните нощни часове на 23 април 1967 година. Но след извеждането му в орбита почти веднага се появяват големи проблеми.


Първо не се отваря един от двата слънчеви панели и корабът не получава достатъчно електрическа енергия. Опитите да се отвори заялият панел са неуспешни. Започва да се обмисля план, корабът „Съюз-2“ с екипаж в състав Валерий Биковски, Алексей Елисеев и Евгений Хрунов да стартира и след извеждане в орбита, космонавтите от него да облекат скафандри и да се опитат ръчно да отворят заялият слънчев панел на кораба на Комаров.

След спешно заседание, обаче, държавната комисия решава, че рискът от подобна операция е прекалено голям. Комаров получава заповед да приключва полета и да започне подготовка за завръщане на Земята. Но се появяват нови проблеми – отказват датчиците за йонна ориентация. Остава само един шанс: корабът да бъде ръчно ориентиран и насочен, като се преценява положението му в пространството спрямо Земята. Освен това, трябва да се избегне и допускането на сериозни отклонения при полета му над нощната страна на планетата.

За подобна ситуация космонавтите не се подготвят. Затова специалистите на Земята предполагат, че шансовете за успешно завръщане на Комаров са минимални. Космонавтът обаче успява да стори невъзможното и „Съюз-1“ започва снижаване от орбита.

Когато службите за наблюдение потвърждават, че корабът е поел курс за приземяване и дори съобщават предполагаемите координати и време за кацането му, в Центъра за управление на полетите започват да ръкопляскат. Всички смятат, че и този път нещата ще се разминат с най-лошото.

Владимир Комаров прави всичко възможно, но не може да стори нищо, за да повлияе върху онова, което следва да се случи. В заключителния етап от приземяването, отказва парашутната система: на височина около 7 километра, когато корабът се движи със скорост около 220 м/с (т.е. около 800 км/ч), водещият парашут не успява да изтегли от люка основния парашут. На височина от 1,5 километра все пак се задейства резервния парашут, но той не успява да се напълни с въздух, защото въжетата му се оплитат около неразкаченият водещ парашут от основната система.


Спускаемият модул на „Съюз-1“ се забива в земята при скорост около 50 м/с (т.е. около 200 км/ч). Това се случва в 03:22:52 часа на 24 април 1967 година, близо до град Орск, Оренбургска област. При сблъсък с такава скорост космонавтът няма никакви шансове да оцелее. Освен това, от удара се повреждат резервоарите с водороден пероксид, вследствие на което избухва пожар, който напълно унищожава спускаемия апарат.


В дневника на ръководителя на екипа, подготвящ първия отряд космонавти, Николай Каманин, е записано: „Тялото на Комаров беше открито след един час разчистване на останките от кораба. В началото беше трудно да се разпознае кое е главата, кое - ръцете и краката. По всяка вероятност, Комаров е загинал при удара на кораба в земята, а пожарът е превърнал тялото му в малка, обгоряла купчина с размери 30 на 80 сантиметра“.

Недостатъците в конструкцията на парашутната система биха могли да костват живота и на космонавтите от екипажа на „Съюз-2“, което щеше да доведе до смъртта едновременно на четирима космонавти. Стартът на „Съюз-2“ е отменен и това спасява живота на Биковски, Елисеев и Хрунов.

Причините за катастрофата така и не са напълно изяснени. Комисията, която разглежда инцидента, работи по няколко хипотези. Най-разпространените са, че в завода, където се изработва кораба, при подготовката на спускаемия апарат за боядисване, полираният люк за изхвърляне на парашута не е защитен от попадане на боя. Вътрешната повърхност на капака се оказва боядисана заедно с корпуса на апарата. От нагряването по време на спускането, боята става лепкава и водещият парашут не успява да издърпа залепналият основен парашут.
Другата хипотеза е, че върху люка на парашута може да са попаднали изпаряващи се фракции от химикала на топлинната защита. Това се случва, защото по време на полимеризацията в автоклав, производителите изостават от графика за производство на капаците на парашутните контейнери и по време на процедурата по полимеризация те са защитени с подръчни материали. Аналогично на горната хипотеза, вътрешната повърхност на контейнерите стават лепкави, като резултат от нарушените технологични изисквания и водещият парашут не успява да изтегли основния. Не се изключва и вариант, че стените на парашутния отсек по време на полета просто са се деформирали, заради непредвидени разлики в наляганията.


В последните години се появяват статии с „подробности“ и „последния, дълго време държан засекретен, запис“, според които в предсмъртните си мигове Комаров е крещял по радиото проклятия по адрес на съветското ръководство и че се е разплакал. Това обаче е поредната „измислица“ или по-точно – лъжа. Последният доклад по радиото от борда на „Съюз-1“ Комаров предава със спокоен глас. Дали е разбирал, че съвсем скоро ще загине, така и няма да стане ясно никога – магнитофонът, който записва случващото се на борда, изгаря в пожара.

Владимир Комаров става първият космонавт, удостоен два пъти със званието Герой на Съветския съюз и първият, на когото това звание е присвоено посмъртно.
Съществува една изключително страховита снимка, направена в моргата преди останките на космонавта да бъдат кремирани. Кадърът е заснет, за да се докаже на висшето партийно ръководство, че е невъзможно тялото на загиналия да бъде изложено по време на траурната церемония и че се налага останките незабавно да бъдат кремирани.
Каманин е записал още в дневника си: „Отвориха временния ковчег. Върху бяло платно лежеше онова, което до съвсем скоро беше космонавтът Комаров, а сега представляваше безформена черна буца. До ковчега се приближиха Гагарин, Леонов, Биковски, Попович и други космонавти и тъжно огледаха останките на приятеля си. В крематориума не отидох. При кремацията присъстваха генерал Кузнецов и космонавти“.

На 26 април 1967 година урната с праха на Владимир Михайлович Комаров, след тържествена прощална церемония, е вградена в стената на Кремъл.


По-късно, в едно интервю, дъщерята на космонавта, Ирина, разказва, че „в смъртния акт, в графа „причина“ е записано: големи изгаряния по тялото; като място на гибелта е посочен град Щелково. От възмущение, мама изпадна в истерия: „Какво Щелково? Какви изгаряния на тялото, ако от тялото му не е останало нищо?“ Показа смъртния акт на Гагарин: „Юрочка, и кой ще ми повярва, че съм вдовица на космонавта Комаров?“ Гагрин побеля и тръгна „да се разбере с онези горе“… Скоро на мама предадоха друг документ, където вече пишеше: „загинал трагично при завършване на изпитателния полет на космическия кораб „Съюз-1“.


След катастрофата на „Съюз-1“ на 24 април 1967 година пилотираните полети в СССР са преустановени за година и половина. През това време се преработват много възли в конструкцията на космическия кораб. Извършени са нови шест непилотирани старта, които този път до един завършват успешно, и чак тогава са възобновени пилотираните полети. Програмата, която е предвидено да бъде изпълнена от Комаров, е осъществена едва от екипажите на „Съюз-4“ и „Съюз-5“ през януари 1969 година.

В крайна сметка, корабът „Съюз“ се превръща в надеждна и проверена машина. Но надеждността на тази машина е платена с живота на Владимир Комаров.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...