Някога, преди между 5 и 6 милиона години, по-голяма част от Средиземно море изчезва. Геолозите наричат това Месински пик на солеността (MSC), по името на периода, през който се случва. Според нова публикация на резултати от проучване в Nature Geoscience, интересна подробност е, че това изчезване вероятно е предизвикало поредица от мощни вулканични изригвания.
Звучи странно, две такива драматични събития да са свързвани помежду си, но за да разберем каква е връзката между тях, трябва да се започне от момента, преди началото на кризата.
Първата половина от този геоложки период е добре известна на учените. Преди около 6 милиона години, Гибралтарския проток – пропастта, разделяща Испания от Мароко, чрез която Средиземно море се свързва с Атлантическия океан – внезапно се запълва. В същото време климатът в региона е топъл и сух. Тези фактори довеждат до това, че количествата изпарена вода от басейна се оказват по-големи от вливащите се от реки. Резултатът е, че се образуват гигантски отлагания от соли.
В продължение на няколкостотин хиляди години Средиземноморският басейн остава с много ниско равнище на водите, достигайки до нива от 5 километра по-надолу от нормалните. Всички водоеми, образували се в резултат на спадналите води, се оказват толкова солени, че са смъртоносни и непригодни за живот на повечето видове.
Преди около 5,3 милиона години кризата приключва. Гибралтарския проток отново се отваря. Водата откъм Атлантическия океан нахлува към басейна през водопад с много стъпала и сумарна височина от над един километър, през който изтичат обеми с дебит 1000 пъти по-голям от този на съвременната река Амазонка. Малко след това Средиземно море „се завръща“.
Международен екип от учени, ръководен от Женевския университет, предполага, че това не е цялата история. Експертите подозират, че огромните загубени количества вода би следвало да имат и някакъв страничен ефект, а именно – да предизвикат задействането на вулкани, намиращи се около водния басейн.
Това допускане не е ново. Вулканолозите отдавна предполагат, че когато ледените конуси по върховете на вулкани се разтопят, това води до намаляване на налягането върху магмената камера, захранваща огнените „чудовища“. Това позволява да се образуват газови балони, които от своя страна увеличават вътрешното налягане в камерата и в крайна сметка увеличеното налягане винаги намира начин да пробие навън.
Настъпва онзи момент, в който налягането надхвърля критичната точка и затварящата го скална маса не издържа, срутва се и вулканът изригва. Същият принцип е приложим и към Месинския период. След изчезването на огромните обеми вода, лежащите под тях магмени камери се оказват освободени от ограничаващите ги налягания. Дигиталните симулации показват, че това би довело неминуемо до по-бурна вулканична дейност.
За да подкрепи с доказателства допускането си, екипът е трябвало да открие следи от едновременни изригвания. Успяват да установят, че най-малко 13 мощни вулканични изригвания са се случили в Средиземноморския регион през този период, което е два пъти по-висок показател от средната вулканична активност в тази част на света.
Освен всичко друго, това означава, че климатичните промени по много начини успяват да задействат вулканичните процеси. И това е важно да се помни, като се има предвид колко зависима е сегашната ни цивилизация от изкопаемите горива и ефектът, който изгарянето им има върху глобалния климат.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар