Пътуването във времето е любима тема във филмите. За съжаление, учените не могат да се мерят с фантазията на сценаристите. В анализ за BBC Future Куентин Купър се опитва да обясни, защо в научната фантастика има повече фантастика, отколкото наука.
Преди година в кината във Великобритания се появи още един филм, в който се показва пътуване във времето – “Патрул във времето” (Predestination). Откакто преди 30 години се появиха първите серии на филми като “Терминатор” и “Завръщане в бъдещето”, лентите с подобен сюжет са вече стотици. Всички те попадат в жанра научна фантастика, но имат твърде малко общо с научните факти.
Героят на Итън Хоук в “Патрул във времето” се връща в миналото, за да предотвратява престъпления, преди те да бъдат извършени. В подобни филми хронологията е построена въпреки законите на здравия разум: пътуването във времето в света на киното ни кара да забравим всички постижения на науката и да се отдадем в плен на временна загуба на разума.
Сюжетните перипетии трудно се възприемат от разума. Например, как ви се струва това: човек създава машина на времето. Какво му пречи да се върне минута по-рано във времето и да я направи на парчета, без да успее да я използва? Излиза, че машината така и не е пусната да работи, но тогава защо е на парчета? Множество парадокси, възникващи заради пътуването във времето - например, да станеш сам на себе си дядо, да убиеш Хитлер, преди да е започнал Втората световна война и т.н. – са в пряко противоречие със законите на физиката. А Вселената, доколкото сме разбрали вече, обича да играе по строго определени правила.
Физиката, както и другите аспекти от нашия живот се подчиняват на законите за причините и следствията, при това винаги точно в този ред. Ако можехте да променяте миналото, този закон щеше да бъде нарушен. Вашите действия ще рефлектират върху това, заради което вие първоначално се връщате в миналото. Например, ако успеете да убиете Хитлер, то той не би могъл да извърши онези действия, които в последствие ще ви подтикнат за да се върнете назад във времето и да го отстраните.
Въпреки това, режисьорите продължават във филмите си да фантазират по темата, какво би се случило, ако можем да се връщаме назад в историята. За Холивуд аплодисментите и специалните ефекти са по-важни от причинно-следствените връзки, затова пътуванията във времето позволяват да се вихри фантазията и… компютърната графика. Като машини на времето на екран са се появявали полицейска будка (“Доктор Ху”), телефонен автомат (“Невероятните приключения на Бил и Тед”), спортна кола (“Завръщане в бъдещето”), както и голяма енергийна капсула, в която може да се пътува задължително без дрехи (“Терминатор”).
Много от темите, които научната фантастика използва - например, роботи, превъзхождащи човешкия интелект, междузвездни полети или срещи с извънземни – са или теоретично възможни, или може да станат реалност в бъдеще. Но вероятността за пътуване в миналото е тотално опровергана и отхвърлена от съвременната наука.
Стивън Хокинг е само един от редицата авторитетни учени, които са убедени, че Вселената е прониза от безкраен брой червееви дупки, които по своята същност представляват “тунели” в пространството и времето. Съществуването на червеевите дупки не противоречи на теорията на относителността на Айнщайн и другите популярни представи за същността на материалния свят. Червеевите дупки правят потенциално възможни не само пътуванията във времето (може да влезете в дупката от едната страна и да я напуснете в другия край с няколко дни, години или векове по-рано), но и преместванията в пространството между две далечни части в космоса, със скорост, превишаваща скоростта на светлината. Затова и няма нищо чудно, че много често киното прибягва до вмъкването на пътуване през червееви дупки в научно фантастичните филми (като започнете от “Междузвездни войни” и “Старгейт” и стигнете до “Интерстелар”).
Само че, не бързайте да си строите космически кораб и да поемате към най-близката червеева дупка. Дори те да съществуват, дори да е възможно през тях да се преодоляват пространството и времето – това все още не означава, че може да се използват за такива цели. Професор Хокинг признава, че е “маниак на тема време” и че би искал да вярва във възможността за пътувания във времето. Но въпреки това, даже Хокинг се примирява със съществуващият в научния свят консенсус, според който червеевите дупки съществуват само в “квантовата пяна” – т.е. става дума за частици, много по-малки от атомите. А това, за съжаление, ще направи невъзможно “влизането” в червеева дупка за космически кораб. Невъзможно и за Терминатора на Арнолд Шварценегер, невъзможно и за Марти МакФлай от “Завръщане в бъдещето”.
Намират се привърженици на идеята, че с развитието на технологиите, усилията на теоретичните физици и… самото време, ще ни помогнат да намерим такива червееви дупки, които да можем да “уголемим” милиарди пъти, за да може през тях да се отправим на пътешествие в произволно избрана точка от пространството или времето. Засега това са само умозрителни разсъждения, но да си представим, че рано или късно създадем подобен, подходящ за използване от човек тунел. Даже и да не започнете да се бъркате на хода на историята, все едно ви очаква срещата с поредния парадокс, подлагащ под съмнение същността на цялото начинание.
Ефектът е добре описан в един от разказите на Рей Бредбъри, написан в средата на ХХ век и озаглавен “Гръмна гръм” (A Sound of Thunder). Героите на разказа се отправят в праисторически времена на нашата планета, придвижвайки се по антигравитационни пътеки, за да се намали до минимум вероятността за контакт с миналото. Един от героите обаче случайно стъпва извън пътеката и настъпва пеперуда. Когато се завръщат в собственото си време, героите откриват, че всичко е променено – от правописа на думите, до изхода от изборите за президент. Получава се, че са създали алтернативна реалност, само от настъпването на една пеперуда в праисторическото минало на Земята.
Разказът на Бредбъри често е цитиран в работи, касаещи теория на хаоса, защото в него за пръв път се споменава т.нар. “ефект на пеперудата” – незначителна промяна в една система може да се окаже с голям и непредсказуем ефект в бъдеще. И това е още едно сериозно препятствие пред пътуването в миналото. Даже и някой да намери начин и да преодолее всички технически пречки пред такова начинание, пак ще му е много трудно да извърши пътуването, без риска да промени хода на историята.
И отново има хора, които си блъскат главите над начините да се заобиколи и това ограничение. Съществуват много различни теории, в които се предполага наличието на различни конфигурации от множество червееви дупки, “затворени времеви криви” и прочие алтернативи. За съжаление на любителите на фантастичните филми, които предпочитат зад случващото се на екрана все пак да има някаква научна база, съществува само една единствена причина, заради която всички тези проблеми и парадокси изглеждат неразрешими – те просто са такива – неразрешими. Колкото и да ни се иска да променим в миналото извършените грешки, нищо не може да ни помогне за това, даже и червеевите дупки
Не е много. И все пак е достатъчно, за да ни накара да се замислим. Цялата работа опира до разширението на времето – явление, описано от теорията на относителността на Айнщайн. Колкото по-бързо се движи човек (а Сергей Крикальов е прекарал над две години на борда на станцията “Мир” и Международната космическа станция, които се движат със скорост от почти 30 000 км/ч), толкова за него часовникът тиктака по-бавно, в сравнение с останалите часовници на Земята. Всъщност е още по-сложно заради гравитацията, но като цяло Крикальов е остарял за това време със съвсем малко по-малко, отколкото ако не беше летял в космоса.
Ако увеличим скоростта още ще се сдобием с по-изразен ефект – ако хрононавтът беше прекарал своите две години в космоса, движейки се със скорост близка до тази на светлината (т.е. почти 40 000 пъти по-бързо от скоростта на Международната космическа станция), връщайки се на Земята щеше да установи, че на планетата са изминали два века и дори малко повече.
Това вече наистина е пътуване във времето. Разбира се, никой не гарантира, че някога ще успеем да развием такива скорости, а и пътешествието е само в едната посока (никой няма да върне годините назад на планетата), но за разлика от пътуването в историята, знаем, че това е напълно възможно да се осъществи. Затова и филмите за пътуване в миналото са чиста измислица, но филмите, в които героите се оказват в бъдещето частично се базират на научни факти. Но, за съжаление, такива се снимат много малко.
Сред малцината такива филми са двете екранизации по романа на Хърбърт Уелс “Машина на времето”, трилогията “Завръщане в бъдещето” и хитовият “Планетата на маймуните”.
Единственият филм, в който създателите са се опитали да пресъздадат научно достоверни условия за пътуване във времето е миналогодишният “Интерстелар”. Героите на филма, в който се говори за разширението на времето, са астронавти, които след завръщането си от космическо пътешествие откриват, че близките и приятелите им са остарели значително повече, отколкото те самите. Подобен герой се появява в литературата още в началото на XIX век. Казва се Рип ван Винкел и в творбата на американския писател Вашингтон Ъруин героят се събужда, след като е проспал 20 години от живота си, за да установи, че е остарял много по-малко от околните.Да се надяваме, че “Интерстелар” ще положи началото на филми, в които пътуванията във времето ще се основават на научни факти. Но това е малко вероятно. Трябва да има и такива несериозни филми, в които героите да попадат по най-неправдоподобен начин сред водовъртежа на едни или други исторически събития. Парадоксалните развръзки в такива творби са много забавни и понякога човек може да ги гледа отново и отново без да му омръзват.
0 коментара:
Публикуване на коментар