Как на Светлана Савицкая й се наложи да стане първата жена, излязла в открития космос

В средата на 70-те години на ХХ век завършва основната надпревара между СССР и САЩ за първенството в космическите полети. Първият спътник, първият космонавт, първата жена-космонавт, първото излизане в открития космос – все трофеи, записани на сметката на бившия Съветски съюз. САЩ печелят първенството със стъпването на Луната. Космическите програми на двете държави се движат по различни пътища, но не и без да се следят ходовете на другата страна.

В началото на 80-те и в САЩ, и в СССР се сещат за още една не поделена “първа награда” – излизането на жена в открития космос. Всъщност, руснаците се канят да осъществят подобно нещо още в мисия от 1966-67 година. Космическият кораб “Восход-4” трябва да лети с чисто женски екипаж – Валентина Понамарьова и Ирина Соловьова. На втората е отредена ролята да излезе в открития космос. Но програмата “Восход” е закрита след втория полет на космически кораб от тази серия, а идеята за излизането на жена в открития космос е оставена за по-късно.

По онова време за дамите както в САЩ, така и в СССР не е никак лесно да полетят към звездите. Местата в екипажите са малко, а мъжете – космонавти в буквалния смисъл на думата размазват по всички показатели жените. В Съветския съюз недоверието в способностите на дамите се запазва доста дълги години и повод за това става не много успешният полет на Валентина Терешкова.

Американките се намират в почти същото положение, но за тях всичко се променя, когато започва програмата на космическите совалки. В седем местните совалки почти при всеки полет е включвана и жена. Рускините и до днес на практика не летят в космоса.



Главният конструктор през 70-те и 80-те години Валентин Глушко прави опити да промени ситуацията. Той смята, че дамите трябва да присъстват в космическата програма по-често. До голяма степен именно с негова поддръжка в отряда на космонавтите са включени няколко момичета, една от които е Светлана Савицкая.
Конкуренцията в отряда е жестока, а сред дамите – още повече. Затова и зад гърба на Савицкая, която става втората жена в Съветския съюз летяла в космоса, и до днес се говори, че “се е класирала” не заради способностите си, а заради роднинските връзки. Злите езици повтарят едно и също: “Разбира се, че в космоса ще пратят “дъщерята на марашал”.

Савицкая наистина е дъщеря на маршал. Баща й, Евгений Яковлевич Савицки още през 1961 година получава званието маршал от авиацията. Пътят му към високия чин обаче не е постлан с червен килим. По време на Втората световна война го наричат “Дракона”. Лично е свалил 22 противникови самолета и умело командва авиационен корпус.
След военните години също не става канцеларски плъх. Достатъчно е да се спомене, че остава на действителна бойна служба до 70-годишна възраст, като лети на най-новите образци самолети по онова време.

Съпругата му, Лидия, също е военен летец.
Представяте си колко е трудно дъщерята в такова семейство да блесне в авиационното дело. Светлана Савицкая обаче успява да се справи с това предизвикателство.

Завършва Московския Авиационен институт. През 1970 година става световен шампион по висш пилотаж. На сметката й са записани три световни рекорда в групови скокове с парашут от стратосферата и девет световни рекорда на реактивни самолети.
Когато Светлана заявява, че има намерение да стане боен пилот на най-новите реактивни самолети, дори и баща й за кратко се съмнява, дали ще успее и в това начинание. Успява, при това се справя блестящо. Савицкая става една от малцината в света жени, упражняващи рискованата професия на пилот-изпитател. Така се озовава сред кандидатките за полет в космоса – дори мъжете професионалисти с подобни постижения зад гърба се броят на пръсти.



Така че, твърденията, че й липсват качества, са просто необосновани. На 19 август 1982 година Савицкая лети на борда на “Съюз Т-7” заедно с Леонид Попов и Александър Серебров. Мисията продължава 8 денонощия и “посещава” станцията “Салют-7”.
По времето на този полет на Савицкая й хрумва идеята, че е време жена да излезе в открития космос. При това тя не мисли за себе си – след Савицкая по програма е предвидено в космоса да прекара три месеца Ирина Пронина, която би могла да осъществи такава мисия.

Когато се завръща на Земята, Савицкая излага идеята си, но ръководството приема думите й скептично. Оправданието – няма практичен смисъл, а и е тежко за жена. Ирина Пронина така и не лети в космоса. Жестоката борба в космическия отряд я лишава от място в екипажа. А причината за отпадането й днес звучи нелепо – Пронина е женена два пъти.

Само няколко месеца по-късно обаче отношението към идеята на Савицкая се променя кардинално. Става ясно, че американците се готвят за излизане на дама в открития космос. И разбира се, съветското командване решава, че е недопустимо идеологическия враг да запише още едно постижение в сметката си.
Времето да се “победят” американците е твърде малко. Светлана Савицкая е повикана и директно й е поставен въпроса, дали ще успее да се справи с такава задача.

Подготовката за полета тече в ускорен порядък. При това, не става дума Савицкая просто да излезе в открития космос и да се отчете факта. Тя трябва да изпълни сложна програма, каквато предполага всяко излизане в открития космос.

За командир на екипажа е назначен един от най-опитните космонавти, Владимир Джанибеков, за когото това е четвърти полет.



На 17 юли 1984 година “Съюз Т-12” с Джанибеков, Савицкая и Игор Волк стартира от Байконур, а денонощие по-късно се скача успешно със станцията “Салют-7”.
Историческият за Савицкая момент настъпва на 25 юли 1984 година. Двамата с Джанибеков излизат в открития космос, където в продължение на три часа и половина работят по серия планирани задачи. Приключват малко по-рано, отколкото е отделеното за извършване на работите време.

През цялото време от Земята следят състоянието на Савицкая, но не са забелязани никакви проблеми. Работи професионално и по нищо не отстъпва на колегата си.
Савицкая запазва абсолютно спокойствие, дори успява да се пошегува с колегите си, намиращи се в станцията по това време. Те постоянно я подканят да се прибира, шегувайки се, че са приготвили празничен обяд. Савицкая им отвръща: “Момчета, не ме изкушавайте. Докато не си свърша работата, няма да се прибера.”
На 29 юли екипажът на “Съюз Т-12” се завръща на Земята. Савицкая за втори път е удостоена със званието Герой на Съветския съюз. Баща й може да се гордее, защото дъщеря му го “изравнява” и по този показател. САЩ не печелят и тази титла от космическата надпревара.

Успехът на полета кара ръководните кадри в съветската космическа програма да се замислят по осъществяване на старата идея за изпращане в космоса на изцяло дамски екипаж. Въпросът кой ще е командир на такъв полет изобщо не е разглеждан – освен Савицкая се разглежда вариант в екипажа да влязат Елена Доброквашина и Екатерина Иванова.
Полетът дори е насрочен за ноември 1985 година. Но после е отложен, заради предсрочното прекратяване на поредната експедиция на станцията “Салют-7”, а повод за това става “чисто женски проблем” – командирът на станцията Владимир Васютин страда от простатит.
После се появяват технически проблеми на станцията “Салют” и дамския полет е пренасрочен за полет до новата станция “Мир”. След двугодишно отлагане в крайна сметка полетът окончателно е свален от програмата.
Светлана Савицкая остава в редовете на отряда на космонавтите до 1993 година, но повече не лети в космоса.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>