25.4.17

Кога за последно чухте, че шапка от фолио предпазва от вредни лъчения или не дава на агентите от ФБР да четат мислите ви?
Отличен пример за човешката наивност и лековерност е историята за “нашествието на хищни банани”. През януари 2000 година масово по електронната поща се разпространява писмо, в което се твърди, че сред консумиращите вносни банани са се увеличили случаите на заразяване с “некротичен фасциит” – рядко заболяване, при което кожата се покрива с ярки лилави мехури, некротира и се отделя от мускулите и костите.

В същите писма се казва още, че американската служба по фитосанитарен контрол крие за епидемията, за да не се допусне паника сред населението. На наплашените читатели се предлага да разпространят “важната информация” до всички свои приятели и роднини.

Разбира се, банановата епидемия е чиста измислица. Но към 28 януари тревогата сред американските граждани достига такива мащаби, че епидемиологичната служба на САЩ към министерството на здравеопазването е принудена да излезе с официално изявление, за да опровергае слуховете.

Мислите, че това е помогнало, да се успокоят гражданите? Нищо подобно.
В опита си да потушат паниката, чиновниците просто доливат масло в огъня. След няколко седмици властите са принудени да открият отделна гореща линия по “банановия въпрос”, защото разтревожените граждани буквално прегрявали телефоните на 911.

Слухът заживява свой собствен живот и съвсем скоро хората започват да разпознават в същата държавна служба, опитала да пресече паниката, като източник на цялата ситуация. Дори и днес в САЩ понякога се стига до вълна от аналогична паника, когато изплува поредната вариация на същата тема, пише ВВС Future. 

Над подобни “страховити истории” човек би трябвало само да се надсмива – те не са по-правдоподобни от теорията, че истинските Пол Маккартни, Майли Сайръс, Меган Фокс и… когото още се сетите?... са били убити, а на тяхно място сега ни забавляват двойници. Но през същите пукнатини, по които в логиката ни проникват подобни слухове, в живота ни може да се промъкнат и далеч по-опасни идеи.

Например, за това, че СПИН е безвреден и може да бъде излекуван само с пиенето на витамини; че терористичните атаки от 11 септември са режисирани от правителството в САЩ. Или пък онзи хитър трик, който ще ви защити от това, агентите на ФБР да не могат да прочетат мислите ви – сещате се, нали?... трябва само да си направите шапка от домашно фолио.

Защо подобни убеждения продължават да съществуват, въпреки многобройните доказателства за тяхната несъстоятелност? И защо опитите да бъдат опровергани само наливат вода в мелницата на слуховете?

Нещата не опират само до интелект – дори носители на Нобелова награда понякога застават на страната на странни теории, без никаква научна обосновка.
Всъщност, няколко скорошни открития в областта на психологията позволяват да се обясни как може с лекота да бъде заблуден човешкия мозък и да бъде убеден да вярва в истинността на каквато си пожелаете глупотевина.

Едно от обясненията, което за мнозина няма да е от приятните да открият у себе си, се състои в това, че сме подвластни на феномена, наречен “когнитивно скъперничество”, или казано на по-нормален език – умствен мързел: за да пести време и енергия, мозъкът ни се доверява на интуицията, а не на анализа.

Ето прост пример: опитайте да отговорите бързо на следните два въпроса:
Колко животни от всеки вид е качил на ковчега си Мойсей?
На коя страна е бивш президент Маргарет Тачър?

Между 10 и 50 процента от хората, на които са зададени тези въпроси, изобщо не обръщат внимание, че ковчегът за спасяване от потопа е построен от Ной, а не от Мойсей, и че Маргарет Тачър е бивш министър-председател, а не президент. И това се случва, дори когато предварително анкетираните са помолени да посочат, ако забележат неточности в зададените им въпроси.

Тази пробойна във възприятията ни, известна като “илюзията на Мойсей”, показва колко лесно понякога пропускаме детайлите покрай ушите си, като улавяме само общия смисъл на казаното.
Преди да приемем или отхвърлим дадена теза, много често не се опитваме да вникнем в подробностите, а изхождаме единствено от общото си усещане, дали тезата ни изглежда правдоподобна или не.

“Дори когато “знаем”, че трябва да се опираме на фактите и конкретните доказателства, ние все така по навик се доверяваме на усещането си”, казва Ерин Нюман от Университета в Южна Калифорния. В момента тя работи по изследване, в което обобщава последните данни от предходни изследвания по темата за дезинформацията.

След като проучва известните до момента материали по темата, Нюман достига до следния извод: нашето т.нар. усещане по същество отговаря на пет прости въпроса:
1. Достоверен ли е източникът на съобщението?
2. Другите вярват ли на съобщението?
3. Подкрепя ли се информацията с много доказателства?
4. Заявеният факт съответства ли с моите представи?
5. Заинтересува ли ме разказаното?

И най-важното: отговорът на всеки от тези въпроси може да зависи от повърхностни и странични детайли, които нямат нищо общо с истинността на една или друга история.

Да вземем например, въпросите, дали другите вярват на съобщението и доколко достоверен е източникът му.
Знае се, че човек се доверява по-лесно на познати хора. С други думи, колкото по-често виждаме някого, толкова повече започваме да му вярваме, даже и сами да не желаем това.
“Фактът, че човек не е експерт в дадената област, по никакъв начин не влияе на степента на нашето доверие, спрямо казаното от него”, казва Нюман.
Освен това, не можем да преброим колко пъти човек подкрепя една или друга гледна точка. Когато един и същи човек повтаря тезата си в различни телевизионни предавания, започва да ни се струва, че това мнение е споделяно от широки кръгове от обществеността, макар в действителност това да не е така.

Резултатът е все един и същ – приемаме казаното за истина.
Истината е такава: Готови сме да си заровим главата в пясъка, но не и да чуем фактите, които поставят под съмнение личните ни представи и предпочитания. Дори и ако фактите са неопровержими
Друг не по-малко важен фактор – простотата на възприемане: винаги предпочитаме поднесеното по ярък и последователен начин изложение, което лесно се вмества в главата ни.
“Когато нещо е разказано гладко и не предизвиква трудности при осмислянето му, сме предразположени да му повярваме”, казва Нюман.
При това, особено лесно вярваме на онова, което съвпада с нашите очаквания и нагласи. “Трябва да има някаква кукичка – някаква информация или цитат, която да ви препраща към онова, което вече ви е известно и потвърждава вашите представи”, съгласява се и Стефан Левандовски от Бристълския университет във Великобритания, който се е специализирал в изучаването на психологията на хората, отричащи глобалните промени в климата.

Умелото подаване на информацията драстично повишава простотата във възприемането ѝ, и като следствие от това, аудиторията по-лесно ѝ се доверява.

В своя скорошно изследване Нюман дава на участващите да прочетат статия, в която се съобщава за смъртта на известен рок певец (всъщност, рок певецът си е съвсем жив).
Участниците много по-лесно се доверявали на информацията в “новината”, ако статията е придружена от снимка на певеца – просто, защото така по-лесно си го представят, а това означава, че простотата на възприемане е по-висока.
Същият резултат може да се получи и с използването на по-удобен за четене шрифт или чрез по-отчетлива дикция.

Дори споменаването на едно лесно за запомняне име, може да ви убеди, да повярвате. От изследването на Нюман става ясно, че колко по-лесно се произнася нечие име, толкова по-голяма е вероятността хората да се доверяват на този човек.

Всички тези открития помагат да се разбере, защо страхът от “бананите канибали” се оказва толкова заразителен.
Първо, писмата пристигат до адресата от хора, на които той по условие се доверява – от приятели и роднини, затова и съдържанието му изглежда по-правдоподобно, а самата информационна компания става по-популярна.
Освен това, образът е ярък и достъпен – простотата на възприемането му е висока.

А като добавим и това, че мнозина не вярват на правителството по принцип, изявлението на някаква си държавна агенция само ще затвърди у вас убеждението, че властите нещо крият, т.е. всичко съвпада с вашата предварителна нагласа.

Феноменът на умствения мързел може да обясни също и защо опитите на епидемиологичната служба да овладее паниката и развенчае слуховете претърпяват толкова фееричен провал.
Лабораторни експерименти потвърждават, че опитите ни да опровергаем нечие мнение, към което човек се придържа, само втвърдяват позицията му.

Нещата опират до щетите, които сами трябва да нанесем в механизма си на запомняне, казва Нюман. Щеше да е по-лесно да поправяме грешките във фактологията, с която разполагаме в паметта си, ако можехме да преглеждаме паметта си като филмова лента. Годините изследвания по темата обаче категорично показват, че паметта ни съвсем не е толкова идеална – пропуските в нея запълваме сами, а част от информацията така или иначе губим, казва Нюман.

Тези недостатъци водят до това, че сме готови жадно да попием всяка подробност от разказваната ни небивалица, като много бързо забравяме малкият, но съществен факт, че слушаме пълна и чиста измислица.
И по-лошо: самото опровергаване на нещо съдържа в себе си изходната история, в следствие на което човек я чува още веднъж и започва да свиква с чутото, а познатото ни, както вече стана дума, по-лесно приемаме за достоверно.

В крайна сметка, опитът “да се върнат нещата в правия път” само помага на заблужденията да пуснат по-дълбоки корени.

Освен всичко друго, един развенчан мит може да остави в картината на света тревожна празнина. Левандовски обяснява, че всички наши представи са вградени в системата на т.нар. ментални модели, чрез които опознаваме света; всяка идея е взаимно свързана с много други идеи. Образно казано, възприемането на света за нас е нещо като подвързана книга – откъсването на една страница може да повлече и другите да се откъснат. “В картината на света ни се образува зейнала яма, а това не се харесва на никого”. Затова, за да избягаме от дискомфорта, често се опитваме да се придържаме към уютния мит и сме готови да се разделим с него само ако под въпрос бъде поставено съществуването на цялата ни система от възгледи за света.

За наша радост обаче, съществуват много по-ефикасни начини да бъдат унищожени човешките заблуждения и хората да приемат истината.
Първо, опитвайте се да не повтаряте измислицата, в която хората са повярвали (ако това е възможно), и едновременно с това е необходимо да им предложите цялостна алтернатива, за да не остава в техните представи зееща дупка.

Например, за да се опровергае слуха, че някои ваксини могат да предизвикат аутизъм, по-добре е да се разкаже за псевдо-научните основи, върху които се изгражда тази паника, вместо да се пише поредната статия в стил “развенчаване на митове”, която само би придала на дезинформацията допълнителна тежест.

Каквато и история да сте избрали, трябва да ѝ осигурите максимална простота при възприемането ѝ - ясен и разбираем език, илюстрации и изобщо – да я поднесете максимално добре.
А ако повтаряте същата информация – по малко, но често – тя ще се вкорени в съзнанието на хората.
Съвсем скоро ще им стане също толкова близка, разпознаваема и уютна, както и измислицата, която искате да развенчаете. И тогава хората сами ще започнат да променят мнението си.

Във всички случаи обаче е полезно да сте наясно и да помните, че в мисленето ви има много недостатъци. Когато познавате къде е слабото място във възприятията ви, ще е по-лесно да разберете кога някой се опитва да ви излъже.

Винаги е полезно да си задавате въпроса: наистина ли осмислих онова, което чух или прочетох? Или просто се поддадох на умствения си мързел, поддадох се измамната правота на чувствата си, и забравих да отчитам фактите?

Някои от най-важните за вас убеждения могат да се окажат не по-обосновани, отколкото “плашещите месоядни банани” от 2000 година.

0 коментара:

Публикуване на коментар