21 януари 2019 г.

Широко употребяваното днес определение, както и самото явление “жълта преса”, е на повече от сто години. Превърнало се е в нарицателно с негативен оттенък. А корените му са в САЩ от края на ХIX век. Още от онова време с това позорно клеймо се наричат изданията, които в желанието си да продават по-големи тиражи не се свенят да предлагат на публиката си “зелен хайвер”, и не се уморяват да използват думи като “сензация!” и “невероятно!”.

Както във всеки бизнес и в жълтата преса има “професионалисти”, за които обвиненията в “жълтеене” изобщо не са обидни. В основата си тяхната работа се състои в това, да раздухват скандали от нищото и навсякъде да виждат конспирации. В интерес на истината, нерядко се срещат и хора, които просто обичат да слагат “етикети” на всичко, и които поради липса на какво друго да кажат, използват понятието “жълта преса” без да имат основание за това.

Парадоксалното е, че никой не обича “жълтата преса”, но я четат всички – азбучна истина. У човек винаги живее един воайор, който не може да устои на изкушението да надникне през ключалката в стаята на съседите. Това човешко качество е добре известно за американския вестникарски магнат Уилям Рандолф Хърст, който е пряко свързан с появата на термина “жълта преса”.



Всичко започва с това, че през 1896 година вестник “Ню Йорк уърлд”, ръководен по това време от Джоузеф Пулицър, за пръв път публикува на страниците си комикс на художника Ричард Фелтън Ауткот. Главният герой в комикса е “жълтото дете” – момче от бедняшките квартали на Ню Йорк, а художникът решава да оцвети дрешката му в жълт цвят – първо, за да внесе пъстрота в скучните черно-бели страници на вестника, и второ, защото по това време се води китайско-японска война и чрез жълтото хлапе се осмива истеризиращият японски национализъм.

Петното се оказва с невероятна притегателна сила за читателите и тиражът на вестника достига до непознати за времето си висоти – милион екземпляра. Уилям Хърст притежава вестника “Ню Йорк джърнъл” – основния конкурент на “Ню Йорк уърлд”. Виждайки успеха на конкурента си, Хърст примамва автора на комикса да работи за него, като му обещава баснословни хонорари. В отговор Пулицър започва да търси заместник на Ауткот и друг художник се заема с рисуването на историите на жълтото момче в “Ню Йорк уорлд”. Между двата вестника избухва жесток спор, като всеки се опитва да докаже, че той притежава първата за “жълтото дете” и върху комиксите като жанр изобщо.

“Хлапето в жълто” обаче вече е пуснато на свобода и няма покой за никого. Комиксите с момчето се печатат и в двете издания, които покрай него започват и своеобразна надпревара във фабрикуването на сензационни новини от всякакъв вид. Един от хората, които наблюдават целия този процес отстрани – журналистът Ървин Уордман от “Ню Йорк прес”, в своя статия нарича двете побеснели в конкуренцията си издания “жълта преса”.



Според друга разпространена, но и по-прозаична версия, за “жълтеенето на пресата” е виновна само бързо пожълтяващата нискокачествена хартия, на която се печатат евтините вестници.

Как да прецените, дали дадено издание може да се причисли към “жълтата преса”? Основният принцип е – в такива издания се акцентира върху начина на поднасяне на информацията, а фактологията остава на заден план. Казано по-просто – внимавайте с онези, които са готови да напишат заглавие от вида: “Сензация! Тази муха е слон!”.


-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...