21 ноември 2017 г.

На 21 ноември 1694 година се ражда Франсоа-Мари Аруе. Името му е малко известно, но псевдонимът му Волтер е познат на всеки, завършил средно училище.

За живота, философията и влиянието му данни може да прочетете във всяка енциклопедия. Едно е безспорно – Франсоа-Мари Аруе е една от личностите, които повлияват на световната история.

На 9 август 1779 година търговски кораб донася в Петербург 12 заковани дървени сандъка с изумително големи размери. Според съпровождащите товара документи, стойността на съдържанието им се оценява на 135 хиляди френски ливри, четири су и шест дение. Обаче за получателят на пратката – руската императрица Екатерина Велика, съдържанието на тези сандъци е безценно. В тях всъщност са събрани 6902 тома – личната библиотека на Волтер.

Чудо голямо, биха казали мнозина, руската императрица си купила библиотеката на любимия си автор. Желанието й наистина е логично, особено ако вземете предвид, че Екатерина много дълго време води активна кореспонденция с Волтер. Тази на пръв поглед безобидна постъпка обаче изправя Русия и Франция на границата на война. А около самите книги се заплита истинска детективска история.


Скандалът започва по-рано във Франция. И по-точно – на 30 май 1778 година, когато почива Волтер – “патриарха на човечеството”, както мнозина го наричат. Историята започва с абсолютната лудост на властите. С мълчаливото съгласие на “най-християнския крал” Луи XVI свещениците в Париж отказват на “безбожника” Волтер погребение по канона. Нещо повече – заявяват, че подобен човек е недостоен за нищо повече от захвърлянето на тялото му на бунището. Приятелите на големия философ са принудени да разиграват една нелепа постановка. Натоварват тялото на Волтер в карета и го извеждат от Париж към Тур, като на няколко пъти се налага да обясняват на патрулите по пътя, че спътникът им е съвсем обикновен човек и просто не си пада по разговорите.

Когато Екатерина Велика научава за смъртта и последвалите “посмъртни приключения” на своя приятел, пише до своя постоянен “представител” в Европа барон Грим. Посланието, което му изпраща, освен с любопитно съдържание е така написано, че се търси ефект от това, то да стане широко достояние в цяла Европа: “Само няколко седмици, след като са му устроили всенародни чествания, да лишават човек от погребение, при това – такъв човек! Пръв сред народа, с ненакърнима слава. Защо не похитихте тялото му, при това от мое име? Трябваше да ми го изпратите… Но ако нямам тялото му, то непременно ще му издигна паметник. Ако е възможно, купете библиотеката му и всичко, което е останало от неговите книжа, в това число и моите писма. С удоволствие ще заплатя щедро на наследниците му, които, вероятно не знаят каква е цената на това съкровище…”

Написаното от Екатерина, разбира се, вбесява френския двор. Особено онази част, в която се говори “да се похити тялото на безбожника”. Още повече французите се вбесят от факта, че “руските варвари” искат да сложат ръка на наследството на Волтер.
Френският посланик в Петербург официално протестира пред императрицата, като настоява, че библиотеката на Волтер е народно богатство на Франция и не може да напуска границите й. Екатерина му отвръща не по-малко язвително: “Не виждам никаква необходимост да се съхраняват книгите на великия човек в страна, която му отказва дори гроб”. 

Така или иначе, племенницата на Волтер, мадам Дени, отстъпва пред молбата на руската императрица. Съгласява се да предаде библиотеката на чичо си, като приеме от Екатерина само подарък. Но подаръкът, който иска се оказва на такава цена, че барон Грим доста дълго се поти, докато постигне приемлива цена. Освен парите, мадам Дени получава няколко от скъпоценните руски самури, известно количество диаманти и златна кутия за бижута с лика на Екатерина Велика.

Пътуването на книгите отнема над половин година, но най-сетне те благополучно пристигат в Петербург. С подреждането им веднага се заема личният библиотекар на императрицата Александър Лужков. Той много бързо открива, че липсва много важна част от архивите на Волтер – личните писма на Екатерина до него. 

Или мадам Дени се е погрижила предварително, или пък са се намесили добре информирани крадци, не е много ясно, но писмата, от чието публикуване императрицата има за какво да се притеснява, изчезват. Обаче не безследно. Много скоро става ясно, че “изчезването” на кореспонденцията е ръководено не от кого да е, а от мосю Пиер дьо Бомарше. Екатерина му пише, моли го и го заклева да не прави достояние нейните лични писма. Обаче авторът на “Севилския бръснар” (точно така, дьо Бомарше пише пиесите “Севилския бръснар” и “Сватбата на Фигаро”, които по-късно се превръщат в опери – едната написана от Джоакино Росини, а другата – от Моцарт) абсолютно преднамерено, с голяма доза цинизъм и удоволствие публикува цялата кореспонденция на Екатерина с Волтер.

Приятелството между Екатерина Велика и Волтер носи на руската императрица и значителна доза политически пиар. Клеветниците постоянно шушукат из цяла Европа, че Екатерина е много далеч от духа на просвещението и на практика е жесток деспот, който само гледа към земите на съседите си и мечтае да превземе колкото се може по-голямо парче от териториите им. В подкрепа на това си твърдение “доброжелателите” й винаги изтъкват т.нар. Гръцки проект на Екатерина. Според този “проект” Русия трябва да изгони Турция от Балканите и да пренесе столицата си в освободения Константинопол.

Реално такъв проект действително има. За “нововизантийския” престол Екатерина подготвя внука си Константин – даже името му е подбрано нарочно. Обаче има едно “но”. Съществува мнение, според което идеята е подсказана на Екатерина от Волтер. В писмата си до нея той не веднъж пише послания с близки по дух до това: “Ако те започнат война с Вас, ще ги постигне участта, която им е предначертал още Петър Велики, който има предвид да направи Константинопол столица на Руската империя. Кълна Ви се, те ще бъдат разбити. Моля Ваше величество за позволението да дойда и да падна пред Вас и да прекарам няколко дни във Вашия двор, когато той вече ще се намира в Константинопол, тъй като съм дълбоко убеден, че точно на руснаците е предначертано да изгонят турците от Европа”.

Такъв е той, Волтер. Водеща фигура в ранния либерализъм, непримирим враг на религиозния фанатизъм, човек изцяло подкрепящ прогреса и толерантността.
По време на Великата френска революция Волтер, заедно с друг голям френски философ – Жан-Жак Русо са смятани за предшественици на революционните промени. През 1791 година тленните останки на Франсоа-Мари Аруе са препогребани във Френския Пантеон. Така Волтер става вторият човек след граф дьо Мирабо, почиващ на мястото, отредено за най-великите мъже на Франция.

0 коментара:

Публикуване на коментар