В началото на „атомната ера“ Съединените Американски щати и Съветският съюз започват бясна гонка не само за бройка атомни оръжия, но и за тяхната мощност.
СССР, който се сдобива с атомно оръжие по-късно от конкурента си, се опитва да изравни силите за сметка на създаването на по-съвършени и по-мощни устройства.
Разработването на термоядрена бомба с кодовото название „Иван“ започва в средата на 50-те години на ХХ век и се ръководи от академик Игор Курчатов. В екипа му са още Андрей Сахаров, Виктор Адамски, Юрий Бабаев, Юрий Трунов и Юрий Смирнов.
В процеса на работа учените се опитват и да установят максималния предел на мощността на подобни устройства. Проектирането продължава няколко години, а на финалния етап за разработването на „изделие 602“, са отделени 112 дни през 1961 година.
Бомбата АН602 е с тристепенна конструкция. Ядреният заряд от първата степен (с разчетена мощност на взрива от 1,5 мегатона) инициира термоядрената реакция на втората степен (с разчетена мощност от 50 мегатона), а тя от своя страна инициира т.нар. термоядрена „реакция Джекил-Хайд“ (деленото на ядрата на уран-238 под действието на бързи неутрони, образуващи се в резултат на реакцията на термоядрен синтез) в третата степен (още 50 мегатона мощност). Общата разчетена мощност на АН602 възлиза на повече от 101,5 мегатона тротилов еквивалент.
Този вариант обаче е отхвърлен, защото взривяването на подобно устройство би предизвикало прекалено голямо радиационно замърсяване, което обаче – по разчети – се оказва далеч от онова, което оставят след себе си някои по-малко мощни американски бомби.
В крайна сметка е решено да не се използва „реакцията Джекил-Хайд“ в трета степен на бомбата и да се заменят урановите компоненти с техния оловен еквивалент. Това намалява разчетната мощност на взрива два пъти – до 50 мегатона.
Още едно ограничение за разработчиците са и възможностите на авиационната техника. Първият вариант на бомбата тежи 40 тона и е отхвърлен от авиоконструкторите на бюрото Туполев – самолетът бомбардировач просто не би могъл да достави бомбата до целта. Стига се до компромисно решение – ядрените физици намаляват теглото на бомбата, а авиоконструкторите правят специална модификация на бомбардировача Ту-95В.
Оказва се обаче, че дори и при тези условия няма как бомбата да се вмести в бойния отсек на самолета, затова АН602 до целта се носи от Ту-95В на специално разработена външна конзола.
Фактически самолетът е готов още през 1959 година, но атомните физици още от самото начало са оставени да работят спокойно, без бързане, защото по това време се наблюдава значително разведряване на световната политическа сцена.
В началото на 1961 година обаче обстановката отново се изостря и проектът е реанимиран.
Окончателното тегло на бомбата, заедно с парашутната й система, е 26,5 тона. „Изделието“ се сдобива с няколко наименования „Големия Иван“, „Цар Бомба“ и „Кузкина майка“. Последното е взето от изказване на съветския лидер Никита Хрушчов пред американци, на които обещава да им покаже „кузкина майка“.
За това, че СССР се готви да извърши свръхмощен атомен опит, Никита Хрушчов говори съвсем открито през 1961 година пред чуждите дипломати. В доклада пред XXII конгрес на КПСС на 17 октомври съветският лидер открито заявява, че предстоят съвсем скоро изпитания на мощни термоядрени устройства.
За място на провеждане на опита е определен полигона „Сухи нос“ на остров Нова Земя. Подготовката завършва в последните дни на октомври 1961 година.
Бомбардировачът Ту-95В е с базиране на летище Ваенге. Там, в специален хангар, се извършват последните подготвителни работи преди изпитанието.
В ранното утро на 30 октомври 1961 година, екипажът на Андрей Дурновцев получава заповед за излитане и координати на мястото, където трябва да хвърли бомбата. След излитането Ту-95В достига за два часа до разчетената точка. Бомбата е пусната от височина 10 500 метра и самолетът бързо напуска района.
В 11:33 часа по московско време на височина от 4 км над целта бомбата е взривена.
Мощността на взрива значително надвишава предварително разчетената (51,5 мегатона) и достига 57-58,6 мегатона тротилов еквивалент.
Свидетели на опита разказват, че нищо подобно не са виждали в живота си. Ядрената гъба се издига на височина до 67 километра, а светлинното излъчване потенциално може да предизвика изгаряния от трета степен на разстояние до 100 километра.
Наблюдателите съобщават, че в епицентъра на взрива, скалите придобиват уникална форма, а земята се превръща в нещо като идеално изравнен военен плац. Пълно унищожение се наблюдава на територия, която по площ се равнява на град като Париж.
Йонизацията на атмосферата става причина за радио смущения на стотици километри от полигона за почти 40 минути. Липсата на радиовръзка е още едно доказателство, че изпитанията са преминали успешно. Ударната вълна, възникнала в резултат на взрива на „Цар Бомба“ три пъти обикаля земното кълбо. Звуковата вълна, породена от опита, стига чак до остров Диксън, разположен на около 800 километра от полигона.
Въпреки облачното време, хора, намиращи се на хиляди километри от мястото на взрива разказват, че са видели светлината и ядрената гъба.
Радиоактивното заразяване се оказва минимално, както е планирано предварително – над 97% от мощността на взрива се падат на несъздаващата радиоактивно замърсяване реакция на термоядрен синтез.
Това позволява на учените да започнат изследвания на резултатите от взрива на опитния полигон непосредствено след извършване на изпитанието.
Взривяването на „Цар Бомба“ наистина прави впечатление в цял свят. Тя се оказва четири пъти по-мощна от наличните по това време американски бомби.
Съществува теоретична възможност за създаването на още по-мощни устройства, но реализирането на подобни проекти е отхвърлено като идея.
Може да звучи странно, но именно военните настояват, да не се разработват по-мощни устройства. От тяхна гледна точка няма смисъл от използването на подобни оръжия. На първо място, защото няма с какво да бъде доставено до „леговището на врага“. СССР вече разполага с ракети, но те не могат да достигнат до Америка с подобен товар на борда.
Стратегическите бомбардировачи също не са в състояние да стигнат до САЩ с подобни товари. Освен това, всеки самолет, натоварен с такава бомба се превръща в лесна плячка за системите за противовъздушна отбрана.
Атомните физици са далеч по-големи оптимисти. Предлагат планове за разполагането в близост до бреговете на САЩ на бомби с мощност между 200 и 500 мегатона, чийто взрив би трябвало да предизвика огромно цунами, което в буквален смисъл да залее Америка.
Бъдещият правозащитник и носител на Нобелова награда академик Андрей Сахаров предлага друг план. „Носител на подобен заряд може да стане торпедо, изстрелвано от подводница. Фантазирах си, че може да се разработи за такова торпедо проточен водно-парен атомен реактивен двигател. Целта на подобна атака от разстояние няколко стотин километра трябва да са пристанищата на противника. Войната по море ще бъде спечелена, ако противниковите пристанища бъдат повредени. Корпусът на подобно торпедо може да се изработи от здрава стомана, и така няма да са препятствие морските мини и заграждения. Разбира се, унищожаването на пристанищата с бомба, носена от торпедо, с мощност 100 мегатона, неминуемо ще е съпроводено и с големи човешки жертви.“, пише ученият в своите мемоари.
Сахаров споделя идеята си с вице-адмирал Пьотър Фомин, който изпада в ужас от нея и я нарича „нечовешка“. По думите на Сахаров, той се почувствал засрамен и повече никога не се връщал към нея.
За успешно проведеното изпитание учените и военните, участвали във взривяването на „Цар Бомба“ са щедро наградени. Самата идея обаче за използването на свръхмощни ядрени заряди започва да губи привърженици. Конструкторите се фокусират върху създаването на по-малко ефектни, но значително по-ефективни бойни заряди.
А взривът на „Цар Бомба“ и до днес остава най-мощният, който човечеството е виждало в своята история. И да се надяваме – последният.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар