Но още от самото начало животът на разказвача, когото целият свят познава под псевдонима О.Хенри, не е никак лек. На 15 години Били Портър започва работа в аптека. Работата му с химикалите и реактивите за приготвяне на лекарства още повече влошават и без това крехкото му здраве. Пращат го да живее в ранчо в Тексас, а после се мести в Остин, където започва работа като касиер и банков счетоводител. От тази му кариера обаче не излиза нищо добро. Портър е обвинен за загубата на 1150 долара – много сериозна сума за времето си. Биографите на писателя и до днес спорят, дали наистина е виновен.
От една страна той наистина се нуждае от пари за лечението на болната си съпруга, но от друга касиерът Портър напуска банката през декември 1894 година, а липсващата сума е установена чак година по-късно, а и мнозина са наясно, че директорът на банката не е от най-читавите хора. Срещу Портър започва процес и в края на февруари 1896 година той панически бяга в Нови Орлеан, откъдето се прехвърля в Хондурас. Там съдбата го среща с един приятен джентълмен – професионалният бандит и майстор на кражбите Ел Дженингс.
Години по-късно, Дженингс зарязва револверите и хваща перото, а в мемоарите си описва много епизоди от латиноамериканските си приключения. Приятелите участват в местен бунт в Хондурас, заради което са принудени да бягат в Мексико. Били Портър нахално се впуска във флирт с омъжена мексиканка, който едва не му коства живота – спасява го Дженингс. С две думи, ревнивият съпруг решил да защити честта си с помощта на нещо средно между мачете и дълъг кухненски нож, а Ел Дженингс с типичен каубойски изстрел го ранил в главата… Двамата приятели се мятат на конете и бягат далеч от конфликта.
В Мексико Портър получава телеграма, в която му съобщават, че съпругата му – Етъл Естес е на смъртно легло. Докато съпругът й липсва тя изпада в голяма нищета и не може да си купи нужните й лекарства. В навечерието на Рождество Христово обаче Етъл продава много красивата си дантелена наметка и със спечелените 25 долара купува и изпраща в Мексико на Били Портър часовник със златен ланец. Портър продава часовника и си купува билет за влака, за да се завърне и да се прости със съпругата си. Успява да я завари жива. Няколко дни, след като той се завръща, Атол Естес почива. Полицаите, пратени да го арестуват, вървят зад траурната процесия и веднага след погребението Уилям Портър попада зад решетките.
Пред съда не казва нито дума и получава присъда от пет години затвор. Портър прекарва зад решетките три години и три месеца. Излиза предсрочно на свобода (заради доброто си поведение и съвестната работа в затворническата аптека) през лятото на 1901 година. По ирония на съдбата в затвора отново дели една килия с Ел Дженингс. Заедно с тях лежи и двадесетгодишния спец по разбиването на сейфове Дик Прайс. Прайс извършва едно добро дело – спасява от сейф, който се затваря ненадейно, влязлата вътре да си играе малка дъщеря на много богат човек. За тази му постъпка му е обещано помилване, но в крайна сметка Прайс остава излъган в очакванията си.
По този сюжет Портър пише първия си разказ – за касоразбивача Джими Валантайн, който спасява племенницата на своята съпруга от огнеупорен шкаф. Разказът, за разлика от историята на Дик Прайс, завършва с хепи енд.
Така започва да пише. Първите няколко разказа не са отпечатани веднага, но все пак излизат, при това под псевдонима, с който ще го запомни целия свят. Докато е в затвора, Портър се притеснява да подписва творбите си със собственото си име. В аптечния справочник се натъква на фамилията на известния по това време френски фармацевт О. Анри. Именно тази фамилия, но в английската й транскрипция О. Хенри, писателят избира за свой псевдоним.
Градската легенда твърди, че когато напуска затвора произнася фразата, която цитират вече повече от век: “Затворите могат да направят голяма услуга на обществото, ако обществото подбира, кого да изпрати в тях”.
В края на 1903 година О. Хенри подписва договор с нюйоркския вестник "New York World". Задължава се да пише по един разказ за всеки неделен брой на вестника, като за това ще получава по 100 долара на произведение. За времето си хонорарът е доста голям. Годишният доход на писателя се равнява на онова, което печелят популярните американски романисти.
Обаче бясното темпо на работа може да убие и далеч по-здрав човек от О. Хенри, който не може да казва “не” и подписва договори и с още периодични издания. През 1904 година отпечатва в различни издания 66 разказа, през 1905 – още 64 разказа. Понякога, докато седи в редакцията, дописва наведнъж два разказа, а на главата му виси редакционният художник, който чака готовия текст, за да започне да рисува илюстрацията за вестника.
Под перото му излизат общо 273 разказа. За някои от тях обаче, се налага да плати на други хора, за да му дадат сюжетите. Творбите му носят печалби за собствениците на вестниците, но не носят нищо на самия О. Хенри. Никога не се пазари за хонорари, никога не спори за финансови дела. “Дължа на г-н Гилмен Хол, по негови думи, 175 долара. Мисля, че му дължа не повече от 30 долара. Но той може да смята, а аз не…”
Избягва събратята си по перо, търси усамотението, не дава интервюта и се крие от светските приеми. Случва се с денонощия да се скита из улиците на Ню Йорк, а после да се затвори в стаята си и да пише.
Последната седмица от живота си О. Хенри преживява в самота, в долнокачествен хотел. Боледува, пие много и вече не може да работи. На 48-годишна възраст, на 5 юни 1910 година, в една от болниците на Ню Йорк писателят се пренася в другия свят.
Дори погребението на О. Хенри се превръща в сюжет за типично негов разказ (ако има кой да го напише). По време на църковната служба в храма нахлува веселата компания на младоженци, които така и не разбират, че трябва да изчакат на входа, да приключи опелото на писателя.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар