Формално “Голямата игра”, увековечена от Киплинг, завършва с разпада на Руската империя. Фактически конкуренцията в Централна Азия обаче се пренася върху съветско-британските отношения.
През 1940 година Хитлер, който е наясно с това противостоене, опитва да склони СССР към сключването на военен съюз, като предлага на страната на съветите да се включи към германо-италиано-японското споразумение за подялба на сферите на влияние. Фюрерът на Третия райх се опитва да съблазни Сталин с перспективата за окончателна победа в “Голямата игра”, което обещава на СССР излаз към Персийския залив и Индийския океан.
Но правителството на СССР не се поддава на съблазнителните обещания и отхвърля предложението.
През юни 1941 година, с началото на Великата отечествена война, ситуацията в света се променя драстично.
Съветският съюз и Великобритания, колкото и подозрително да се отнасят една спрямо друга, се оказват “в една лодка”. Конкуренцията се сменя със съюзнически отношения, защото справянето с “кафявата чума” не е по силите на никоя самостоятелна държава.
В същата Централна Азия, където СССР и Великобритания до скоро са се конкурирали за разширяване на сферата си на влияние, се появява сериозен проблем, общ и за двете велики държави – нарича се Иран.
През 1925 година, след преврат, шах на Иран става Реза Пахлави. Той поставя началото на цяла династия. Иран, т.е. “страната на арийците”, като държава, заела мястото на бившата Персия, се формира точно по времето на шах Реза Пахлави. Държавата започва с ускорени темпове да се европеизира, ориентирайки се по режима на Бенито Мусолини. С идването на власт в Германия на Адолф Хитлер, Иран се преориентира към следване на този режим. Идеите за “арийското превъзходство”, “чистотата на нацията” се харесват от иранската младеж, офицерският състав на армията и политическия елит. До голяма степен това е логично, защото за идването на власт на шах Реза Пахлави голяма роля изиграват националните малцинства – азербайджанци и кюрди, които пък са крайно зле приемани от представителите на коренния етнос.
До някое време идеологическото сближаване между Иран и Германия се неутрализира от влиянието на британския бизнес, контролиращ основните сфери в икономиката на страната, в това число и добива на нефт.
Но към началото на Втората световна война Иран започва да се превръща в истински форпост на Германия в района на Близкия Изток. Третият райх помага за отварянето на нови училища, обучава в Германия ирански студенти, осъществява пропагандистка кампания в иранските вестници и тотално налага идеята за “единството на арийската раса”.
Към 1941 година вече е ясно, че Иран, дори и да не се включи реално във войната на страната на Германия, ще й оказва всякаква материална поддръжка.
Транспортната и нефтодобивната инфраструктура на страната може да бъде използвана срещу СССР и Великобритания. Немските войски, нахлули в Северна Африка, при случай на пробив през Палестина и Сирия могат да получат всичко нужно им за по-нататъшно настъпление към британските владения в региона, както и към Съветски Азербайджан с неговите нефтодобивни предприятия в Баку, с последващ изход към Дербент и Астрахан. Подобно развитие би принудило влизане във войната на страната на Германия и на турската армия, което ще направи положението на Великобритания и СССР катастрофално.
Практически още от момента на началото на Великата отечествена война през 1941 година започват съветско-британски преговори за съвместни действия в Иран.
Едновременно с това руското разузнаване, контраразузнаването и частите на Задкавказкия военен окръг започват подготовка за силови действия на територията на Иран.
Началник щабът на Задкавказкия военен окръг Фьодор Толбухин получава заповед да разработи план за операция на съветските войски срещу иранските подразделения.
Планът за съвместна съветско-английска операция носи кодовото наименование “Съгласие” и предвижда окупация на Иран, при която страната се поделя на северна част под контрола на СССР и южна част, която следва да се контролира от Великобритания.
Не става дума за пълно разделяне на държавата – окупацията се разглежда като временна мярка, за да се пресече немското влияние.
За провеждането на операцията Съветският съюз отделя три армии. 44-та под командването на А. Хадеев (две високопланински стрелкови дивизии, две кавалерийски дивизии, танков полк) и 47-ма под командването на В. Новиков (две високопланински стрелкови дивизии, една стрелкова дивизия, две кавалерийски дивизии, две танкови дивизии и тилови съединения) от състава на Задкавказкия военен окръг. Към тях се добавя 53-та общовойскова армия под командването на С. трофименко, която е сформирана в Средноазиатския военен окръг през юли 1941 година. В състава й са стрелкови корпус, кавалерийски корпус и две високопланински стрелкови дивизии. Освен това в операцията участва и Каспийската военна флота. По същото време 45-та и 46-та армии прикриват руската граница с Турция. В началото на войната Задкавказкия военен окръг е преобразуван в Задкавказки фронт под командването на генерал-лейтенант Дмитрий Козлов.
От страна на Великобритания в операцията участва армейска група, базирана в Ирак под командването на генерал-лейтенант Едуард Кюинън. В района на Басра са дислоцирани две пехотни дивизии и три бригади – пехотна, танкова и кавалерийска. Част от войските се подготвят за удар в северно направление – в областта на Киркук, Ханагин. Освен това в операцията участват британските ВМС, които заемат иранските пристанища в района на Персийския залив.
Иранската армия отстъпва на съюзническите сили не само като брой войници, но и в техническо отношение и в подготовката.
Въпреки това, СССР и Великобритания опитват да решат нещата по дипломатичен път. На 16 август 1941 година Москва предава нота и настоява иранското правителство да изгони от територията си всички германски поданици, както и да разреши разполагането на съветско-британски контингент в Иран.
Шах Реза Пахлави отказва и три дни по-късно обявява мобилизация, като армията на Иран е с обща численост до 200 000 души.
Окончателно решение за началото на операцията е взето на 21 август, макар че шахът се разколебава и декларира готовност за отстъпки. Реза Пахлави се обръща към САЩ за помощ, но президентът Рузвелт заявява пред шаха, че исканията на СССР и Великобритания са напълно логични, което предполага и отказа за оказване на каквато и да е помощ.
На 25 август 1941 година СССР отправя към Иран нова нота, в която се казва, че Съветският съюз има намерение да се възползва от точки 5 и 6 на Договора между Съветска Русия и Иран от 1921 година, позволяващ на съветската страна да въведе войски в Иран в случай на военна заплаха.
На същия ден започва операция “Съгласие”.
ВМС на Великобритания атакуват иранското пристанище Абадан и го вземат под свой контрол. Британските войски започват сухопътно настъпление от територията на Ирак, заемайки нефтените полета и на практика не срещат абсолютно никаква съпротива. Авиацията на Иран е унищожена от британските ВВС, без дори да успее сериозно да се противопостави.
До 27 август англичаните сломяват съпротивата на противника в прохода Пайтак и заемат нефтените месторождения Нафти-Шах.
От територията на СССР започва настъпление 47-ма армия с поддръжката на Каспийския флот. Пет часа след началото на настъплението съветските части влизат в столицата на Южен Азербайджан, град Тебриз. До 27 август 1941 година съединенията на Задкавказкия фронт са изпълнили всички поставени им задачи. Иранските войници повсеместно се предават в плен.
В следващите дни британските и съветски войски от юг и от север едновременно напредват към Техеран, където се съсредоточават всички останали боеспособни части от иранската армия.
В абсолютно безнадеждна ситуация шах Реза Пахлави разпуска прогерманското правителство, а новият кабинет избързва да състави в съглашение с Великобритания и СССР. На 29 август иранската армия капитулира пред британските войски, на 30 август – пред съветските. Активната фаза на операция “Съгласие” е завършена.
На 8 септември 1941 година е подписано споразумение, определящо разположението на съюзническите сили на територията на Иран. Както е планирано по-рано, Иран е поделен на съветска и британска окупационни зони. Правителството се задължава да експулсира от страната всички граждани на Германия и съюзническите й страни, да се придържа към строг неутралитет и да не препятства военните транзити на страните от антихитлериската коалиция.
Съюзниците стигат до извода, че шах Реза Пахлави с неговото пристрастие към фюрера е човек неблагонадежден, затова решават да го заменят с по-лоялна фигура. За такъв е определен синът на шаха – Мухамед. На 15 септември съюзниците окупират Техеран, а на следващия ден шахът се отказва от властта в полза на сина си.
До края на войната, макар и запазвайки формално суверенитета си, Иран се намира под контрола на съюзниците. Специалните служби на Великобритания и СССР осъществяват мащабно прочистване на цялата страна от немски агенти, което позволява през 1943 година в Техеран да се проведе конференция между лидерите на трите големи държави в антихитлеристката коалиция.
Борбата за влияние в Иран продължава и след Втората световна война, като успехът на двете страни е променлив. Режимът на шаха, с поддръжката на САЩ, успява в последствие да се освободи напълно от съветското влияние, което особено силно се усеща в Южен Азербайджан. Но и американците не успяват до край – през 1979 година Ислямската революция превръща Иран от главен съюзник на САЩ в един от най-заклетите им противници.
Да завършим за операция “Съгласие”. В хода на операцията в Иран съюзниците дават общо 100 души жертви и още няколкостотин са ранени. Иранската армия губи малко над 1 000 убити.
Немският преден пост в Централна Азия е ликвидиран бързо и решително.
През 2009 година президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад разпорежда на администрацията си да изработи оценка на щетите, нанесени от агнло-руско-американската окупация (американците се включват през 1943 година). Целта е да се искат компенсации. Но, както личи по всичко, тази мярка е само с пропагандистки, отколкото с прагматичен характер.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар