29 юни 2015 г.

Страхът ни помага да оцеляваме. Когато открие потенциална заплаха, решаваме дали да бягаме или да се защитаваме. Дали ще оцелеем или не, зависи от това, доколко способни сме правилно да анализираме ситуацията, в която се намираме. Известно е, че в мозъка на животните, в това число и на човек, се намира особена структура – бадемовидното тяло или амигдала, която на по-популярен език много често се нарича “център на страха”. Това определение обаче не е съвсем точно -  амигдалата взема важно участие при формирането на всякакви емоции, както положителни, така и отрицателни. В момент на опасност е много важно бързо да се ориентираме в обстановката, затова е логично да се предположи, че зрителният сигнал се подава “мълниеносно” към емоционалния център. Но и това се оказва, че не е точно така.

“Ретранслатор” между очите и бадемовидното тяло е т.нар. Superior colliculus - слоеста структура, която е част от покрива на средния мозък, която играе важна роля в ориентиране движения на главата и очите. Основната му функция се смята, че е непосредственото управление на реакциите. Именно тази част от средния мозък ни помага да следим с очи онова, което ни е заинтересувало, и пак именно от там главата ни автоматично се завърта, за да проследим даден обект, а ръката ни автоматично се оказва на мястото, където да хване летящ предмет, например. Сигналите в тази структура пристигат както от очите, така и от кората на мозъка.

Пен Цао и колегите му от китайската Академия на науките са открили конкретни неврони (които представляват проводяща верига), отговарящи за зрителния страх. В ролята на тази верига се оказва, че са някои клетки от Superior colliculus, които синтезират белтъка парвалбумин. Той може да свързва калциеви йони, и вероятно, това по някакъв начин влияе на работата на невроните – в мозъка ни има още няколко групи клетки, синтезиращи парвалбумин, и тяхна обща характерна черта е високата скорост на реакция.

Когато учените стимулират целенасочено парвалбуминовите неврони в Superior colliculus на лабораторни мишки, то гризачите без видима причина започват да се държат като уплашени и застиват на място, т.е. демонстрират типичните за тях признаци на уплаха. Дали обаче тези клетки реагират на зрителни стимулатори? Учените се опитват да стреснат мишките, показвайки им виртуална топка, която се движи срещу тях и в отговор на това наистина заработват точно парвалбуминовите неврони. Те се съединяват с друга структура - намираща се в съседство до Superior colliculus парабигемиални ядра, които от своя страна са с “изход” към бадемовидното тяло. Резултатите от изследването са публикувани в списание Science.

Разбира се, и бадемовидното тяло, и ядрата, и Superior colliculus работят съвместно, и емоционалната реакция се формира заедно с непосредствения отговор на заплахата – в случая с мишките, да застинат, да станат незабележими. Отчитайки количеството на информацията, която постъпва през очите, няма нищо чудно в това, че за “зрителния страх” – или по-точно за зрителните стимулатори, носещи информация за потенциална заплаха – в мозъка е отделен специален “информационен канал”. (Би било интересно, да се разбере, дали не съществуват подобни “заделени канали” за обонятелните и слуховите сигнали за опасност). Интересното е друго – сигналът, подсказващ ни опасност, достига до емоционалният ни център по сложна траектория. Обяснението за това “обикаляне” може да е следното: прескачайки от един нервен център към друг, от Superior colliculus  в парабигемиалните ядра, а от там в  амигдалата, сигналът отново и отново се анализира, за да преценим следвали да се страхуваме от това, което сме видели, и необходимо ли е да предприемаме резки движения.

Не е изключено откритият от китайските изследователи “канал на страха” да играе голяма роля във формирането на психоневрологични разстройства, характеризиращи се с постоянна тревожност, невроза и т.н. Тоест, научавайки се да им въздействаме по подходящ начин, бихме могли да предотвратим психологични неприятности за много хора.


0 коментара:

Публикуване на коментар