Сократ е определян като най-великия философ на древността. Негови ученици са мислители като Платон, Алкивиад, Ксенофонт, Евклид. Подходът му поставя началото на нов етап в развитието на античната философия, като фокусът на учението му се прехвърля от природните явления и света към човека и духовните ценности.
Според различните източници, Сократ се ражда през 470 или 469 г. пр.н.е. в Атина. Син е на скулптора Софроникс и акушерката Фенарета. Пъдещият философ има по-голям брат на име Патрокъл, който наследява имуществото, завещано от родителите, но и Сократ не остава бедняк. Косвено за това може да се съди по факта, че когато заминава да се бие в редовете на атинската армия по време на войната срещу Спарта, той разполага със снаряжението на тежковъоръжените воини, а такова може да си позволят само заможните граждани на Атина. От това може да се съди и че бащата на Сократ е печелил добре и е бил богат човек, спечелил богатството си с ваятелския си занаят.
Сократ на три пъти взема участие във военни походи. На бойното поле проявява мъжество и храброст. Храбростта на воина и философ се изявява най-ярко в онзи ден, когато спасява живота на своя командир Алкивиад.
С формирането на точната представа за историческата личност на Сократ и неговите философски възгледи обаче, съществува т.нар. Сократов проблем. Самият той не е написал нито един труд. Всичко, което знаем за личността, живота му и философията му, се базира на записаното от неговите ученици и съвременници. Най-значими са сведенията, оставени ни от Платон, но важни допълнения се откриват и в трудовете на автори като Ксенофонт, Аристотел и Аристофан. Сложността в разкриването на истинската личност на Сократ се корени в това, че тези текстове са философски или драматични творби, а не исторически мемоари. Като се изключи Тукидид (който не споменава нито Сократ, нито някои философи въобще) и Ксенофонт, де факто няма исторически записки на Сократовите съвременници, които да се отнасят за мястото и времето, където и когато е живял той. Диоген Лаертски пише, че Сократ е роден „на шестия ден от месец фаргелион, в който жителите на Атина пречистват града си“. Приравнено към съвременния календар, датата се пада на 4 юни. За античните жители на Атина този ден е смятан за „нечестив“ и в очите на съвременниците му съдбата на философа е предопределена още от деня на раждането му. Според традицията на законите от онова време, Сократ се превръща в пазител на устоите на атинското общество и държавност, при това, изпълнявайки задълженията си безвъзмездно. Философът изпълнява съвестно дълга си към обществото, без да изпада във фанатични крайности, а заради честността и убежденията си в крайна сметка плаща със живота си.
В младежките си години Сократ се учи при Дамон и Конон, Зенон, Анаксагор и Архелай. Общува с великите умове и майстори на онова време. След себе си обаче не оставя нито ред, нито един писмен труд за своята философия. През живота си философът не записва нищо от размислите си, като предпочита да търси истината в живя разговор. Сократ смята, че записаните думи убиват паметта и губят смисъла си. Философията му се гради около схващанията за етиката, доброто и добродетелите, към които той отнася знанието, храбростта, честността. Според Сократ, знанието е добродетелността. Без да осъзнава същността на понятията, човек не е способен да върши добри дела, да бъде храбър или справедлив. Само знанието му позволява да е добродетелен, защото това се случва съзнателно.
Трактовките на злото, въведени от Сократ – и по-точно, споменаването за тях в трудовете на Платон и Ксенофонт, ученици на великия философ – са много противоречиви. Според Платон, Сократ не приема злото като такова, даже към онова зло, което човек причинява на враговете си. Ксенофонт обаче е на противоположно мнение по този въпрос, предавайки думите на Сократ за необходимото зло, причинявано като защита по време на конфликти. Противоположните трактовки на изказванията му обикновено се обясняват с начина на обучение, характерен за сократовската школа. Философът предпочита да общува с учениците си под формата на диалози, като предполага, че така се ражда истината. Затова е логично да се предположи, че воинът Сократ, беседвайки с пълководеца Ксенофонт по теми за войната е обсъждал злото с примери от воденето на военни конфликти и поведението на противостоящите си страни на бойното поле.
Платон от своя страна, е мирен атински гражданин, затова с него Сократ е беседвал по теми, касаещи етичните норми в обществото, като при това става дума за съгражданите им, близки на тях хора и това, допустимо ли е да се вършат злини спрямо тях.
Диалозите не са единствената, отличаваща философията на Сократ, черта. Към значимите характеристики в търсенето на етичните, човешките ценности, изповядвани от философа, трябва да се отбележат още о диалектическата, разговорна форма в търсене на истината; определянето на понятията с помощта на метода на индукцията – от частното към общото; търсене на отговори на въпросите с помощта на майевтиката. Методът на Сократ за търсене на истината се състои в това, че философът задава на събеседниците си насочващи въпроси с определен подтекст. Така отговарящият се оплита в съжденията си и достига до изводи, неочаквани и за самия него. Сократ прибягва и до задаването на коварни въпроси „от обратната гледна точка“, принуждавайки опонента си сам да си противоречи.
Самият философ никога не е претендирал да бъде приеман за всезнаещ наставник. Тази особеност на сократовата философия се свързва най-вече със знаменитата фраза, която му е приписвана, и която гласи „Знам само това, че нищо не знам, но другите и това не знаят“. Философът задава въпроси, подтиквайки събеседниците си към нови мисли и формулировки. От общите предмети преминава към определяне на конкретни понятия: какво е мъжество, храброст, любов?
Определение на метода на Сократ дава Аристотел, който е роден едно поколение след философа и на когото съдбата отрежда да бъде ученик на Платон. Според Аристотел, основният сократов парадокс се състои в това, че „човешката добродетел е състояние на разума“.
Сократ води аскетичен живот, а хората се стичат при него, търсейки знания и истината. Той не ги учи на ораторското изкуство, нито на някакъв друг занаят; подтиква ги да бъдат добри по отношение на близките си – семейството, роднините, приятели, слуги и роби. За обучението си не взема никакво заплащане, но завистниците му все пак го причисляват към софистите. Софистите също се увличат в обсъждане на етичните норми и човешката душевност, но не се гнусят да го правят срещу „звън на монети“.
От гледна точка на обществото в древна Елада и на гражданите в Атина, Сократ не веднъж дава поводи за недоволство спрямо учението и постъпките му. По онова време се смята за нормално децата да се учат от родителите си, а училища като такива, просто няма. Младежите черпят вдъхновение от Сократ и буквално на тълпи се стичат да слушат думите му. По-старото поколение се чувства засегнато от тази ситуация и накрая от нея се ражда съдбоносното за Сократ обвинение, че „развращава младежта“. В очите на атиняни философът подкопава самите устои на обществото им, като настройва младите срещу родителите им, развращава неукрепналите им умове с пагубни размисли, модерни поучения и не на последно място с противни за гръцките богове намерения.
Другото прегрешение, в което е обвинен Сократ, е свързано с неблагочестивостта и преклонението пред други богове, вместо пред онези, които признават атиняни. Философът приема, че за човек е трудно да се съди по делата му, защото злото се извършва поради незнание. В същото време, в душата на всеки човек има място за доброто, а всяка душа си има свой демон-покровител. Гласът на този вътрешен демон, когото днес бихме нарекли ангел-пазител, периодично нашепвал на Сократ как да постъпва в сложни ситуации. Демонът помагал на философа в най-тежките моменти и винаги го спасявал, затова и Сократ смята за недопустимо да му се противопоставя. Този демон съвременниците му приемат за новото божество, на което мислителят уж се прекланял.
В личния живот на Сократ до 37-мата му година няма ярки събития, които да са го белязали. След това обаче, скромният и аполитичен Сократ три пъти участва във военни походи, където се проявява като храбър и мъжествен воин. В един от боевете спасява живота на ученика си Алкивиад, който е пълководеца на атинските войски в сражението. Сократ сам, въоръжен единствено с яка цепеница, разпръсква въоръжени до зъби спартанци, обкръжили Алкивиад. Впоследствие тази героична постъпка също става причина за неволите на философа, защото Алкивиад, вземайки в свои ръце властта в Атина, установява диктаторски режим, вместо любимата на атиняни демокрация. От този момент Сократ никога повече не успява да се отдалечи от политиката и обществения живот, за да се отдаде на аскетизъм и философски размисли. Той защитава осъдените несправедливо, а след това, доколкото е във възможностите му, се противопоставя на методите, които прилагат в управлението дошлите на власт диктатори.
Вече в напреднала възраст Сократ се жени за Ксантипа, от която вече има трима синове. Според мълвата, жената на Сократ не оценява величавия ум на съпруга си и била много проклета по нрав. В това няма нищо чудно – бащата на три деца изобщо не присъства в семейния живот, не печели пари, не помага на близките и роднините си. Философът се задоволявал с малко: живее на улицата, носи прокъсани дрехи и минава за чудак софист, както го представя в комедиите си Аристофан.
За обстоятелствата около съда срещу Сократ и смъртта му, черпим сведения от трудовете на учениците му. Подробности за процеса и последните минути от живота на философа са записали Платон във „Федон“ и „Апология на Сократ“ и Ксенофонт в „Сократически съчинения“. Атиняни обвиняват философа в това, че не почита боговете и развращава младежите. Сократ се отказва от защитник и сам произнася реч в своя защита, като отрича обвиненията. Според демократичните норми в Атина, всеки обвинен, за да избегне най-тежкото наказание, може да предложи да заплати глоба в такъв размер, в който сметне за нужно, чрез която да се „откупи“. Сократ обаче се отказва да предложи такава глоба; по-точно – предлага цена, която изначално знае, че е прекалено нищожна и няма да бъде приета от съдиите.
Отказва да приеме и помощта от приятели, които му предлагат да организират бягството му от затвора. Избира да посрещне съдбата си лице в лице. Той е убеден, че след като така му е съдено, смъртта ще го застигне навсякъде, където и да го отведат приятелите му. Другите варианти на наказание философът смята, че биха били признание на вина и не може да се примири с тях. Сократ избира екзекуцията и сам изпива отровата, която се практикува като метод на налагане на наказанието.
0 коментара:
Публикуване на коментар